Из думите на един мим

Тъй като след няколко дни ми престои изпит в една доста сложна дисциплина – “Данъчно право”, и четейки законите и лекциите си помислих защо ли не разрешават на изпитите да се ходи със законите, а едва ли не трябва целия този материал да се назубря?!

Не разсъждавам от гледна точка на студент, който не обича да чете. Даже смея да заявя, че сега учейки второто си висше ми е много по – интересно, и въпреки първоначалното нежелание и ефирна доза мързел, сега чета и ми е интересно.

Но ако погледна от гледната точка на един преподавател, как аз бих възприел сегашното положение? Дали преподавайки готов материал на студентите, предлагайки им готови анализи и накрия давайки им на изпита теми, които да препишат – аз преподавам? Или само давам? Дали се обучават така? Поне аз виждам нулева възможност за въображение и развитие.

Последните ми два изпита – по “Облигационно право” и по “Семейно и наследствено право” в Русе ме накараха да помисля, че изпитването не е само изливане на думи и словосъчетания в определена форма, без да се гони реален резултат. На първия изпит – който бе със славата на много гаден, доцента ама въобще не го интересуваше аз как ще предам материала от лекциите. Той искаше да види аз как съм го разбрал. Той искаше да види аз как си обяснявам различни неща, които касаят сделките и договорите. Явно това изпотява много студентите – да си представят. По “Семейно и наследствено право ” пък професора каза само едно нещо на асистентката си – дай им въпроси, който са най – близо до действителността. Направо му се зарадвах!

Но колкото и да са интересни последните ми два изпита, едно ме замисля – ами ако освен така желаното ми разбиране на основите на съответния материал, изпитващия поиска и малко “казусче” да поразреша? Тогава става страшно! Много обичам някой преподавател да ми каже : “Е, сети се де – има шест точки в тази алинея!”. Е, по дяволите – аз да не съм зубрач? Да не съм ги сканирал? Да нямам фотогенична памет и да помня наизуст стотици страници закони? Не съм влизал един или два пъти в съдебна зала, и едно нещо да не ми направи впечатление – всички си носят книжките ( да се чете закони и кодекси ) под ръка. Но не – студентите трябва да сме някакви гении, и да помним всичко. Да обясниш нещо е принципно добре – показваш, че си запознат общо с материала. Но най – важното : да разрешиш казус, смея да твърдя е трудно, да не кажа невъзможно като хората са са без закона под ръка. Дори и на изпит. Още повече – на изпит.

Поне аз като преподавател бих се зарадвал ако дам една картина от юридическата действителност на един студент, и той вместо да ми изтреля наизист какво е “научил”, ще знае къде да търси в закона, да го свърже със “случая” и да каже колко и какви варианти има, и съответно да ги проиграе. Да каже какво мисли.

Правилно драги ми наблюдателни читателю – не съм преподавател…

Това не означава да не се четат лекции, но няма как ако искат да ни проверят знанията да не се позволява да се носи закон на изпит. Ако си мисли някой, че от закона може и да се препише – супер! Значи е завършен юрист – тоест той ще вземе съответните членове и възоснова на тях ще развие темата си. Съдията като осъжда хора си поглежда закона, прокурора като пледира се позовава на член от закона – за който също поглежда. Адвоката също. Все пак практиката учи. А и на мен сега няма да ми се налага да научавам наизуст лекциите, а да ги разбирам.

Не е ли по – правилно да се стимулира разбиране и да се проверява как действа мисълта на един студент “ходом”, отколото да се тренира папагал?!

P.S. Или както добави моята прелестна първа читателка на всеки пост – важното е да знаеш къде да търсиш!

В няколко поредни предавания “Господари на ефира” се стараят да направят нещо много странно, а именно : изпращайки екипи в чужбина да разследват “сензации”. Принципно добре, но този път са допуснали една много неприятна грешка, която ми поразвали впечатлението от това предаване – не попитаха другата страна. Подходиха въобще в целия репортаж за задържания българин от една позиция на несправедливо обвинявана страна, тоест те се легитимираха в ефира донякъде като адвокати, а не като разследващи журналисти. Не нападаха, но заеха защитна позиция. Не мога и да не отбележа, че интервюто с Н.П. Константин Андреев бе даже иронично озвучено – това е недопустимо поведение, още повече, че журналиста вече изглеждаше като човек, взел за себе си заключение и изслушваше от уважение.

Дали това не е проявление на нов, зараждащ се синдром на българските журналисти – всеки път, когато се касае за задържан и/или обвинен българин в чужбина да се поставяме в един предварително изграден жертвен портрет? Следващата стъпка е да донапишем страница в “Световната конспирация”?! Хайде стига!

Не знам с каква цел, но невероятно често коментирайки случаи с български емигранти се приема по презумция, че са невинни ( което се подържа и от българското наказателно право ), но не се търси ( и евентуално да се разбере ) реалната причина за задържането им. Не заемам позиция на родоостъпник – напротив!, но прекалено едностранно се представят нещата. Какво имам впредвид ли? Ами най – малкото в репортажа за господин Станчев е изключително и да не твърдя необходимо, да се изпрати едно писмо до Румънското посолство в гр. София. С един много лесен въпрос – “Може ли да получим позицията на Румъния по казуса със задържания българин там?”. Лесно.

А помните ли как българските медии скочиха против онзи бияч от брега на Мърси, който сцепи главата на бармана на морето? Е, англичаните се държаха крайно арогантно, предизвикателно и дори глупаво. така ли искаме и ние да изглеждаме и в чуждите очи?

Всяка държава е длъжна да защити гражданите си, дори когато са на територията на друга страна. Преди, по време и след приключване на съответен наказателен процес срещу тях. Но от разговора на господин Мавриков и задържания Станчев не стана ясно друго: защо само българския гражданин е останал в ареста. Насоката бе правилна – дали България е направила всичко необходимо за него в етапа на предвдарителното производство до момента? Тук прозря липсата на познание към обекта на разследване – наказателния процес. Но това е друга тема.

Според мен медиите трябва да поразширят кръга на коментарите си, за да не изглеждат прекалено националистически настроени. Както и да се позамислят, за да позамислят и масата, която се учи от тях – дали наистина винаги ние сме прецаканите?

Случайно сърфирайки попаднах на песента Body на Jeffrey Atkins a. k.a. Ja Rule. Много готино рап парче. Както и да го погледнеш. Ритмично, с много думички и една невероятна негърка, която припява винаги някак си несигурно.

Тъй като доста време не бях чувал нищо за Ja Rule, си намерих целия диск -“Love is pain“. Стила си е изключително характерен, и оставя една такава характерна следа в слуха ми забравена след убийството на Tupac Shakur.

Песните са живи, няма еднообразие, и разбира се присъства Gangsta Paradise, в негова си интерпретация. Не е натоварващ, липсва онова, което би накарало Dj`s да пускат песните му по повечето клубове, но и не вярвам той да е целял това…

Гледах аз едни репортажи. Спортни. Мачове. „We are the champions!“ …

И между репортажите – интервю на тема „УЕФА против расизма“ с личност, която не си направих труда да запомня. Нещо малко ме жегна, тъй като това е толкова болна тема колкото за спорта, толкова и за всяка друга сфера на живота.

Расизма във футбола, и въобще във спорта е лесно обясним – там се изливат емоции и натрупана омраза, която под шапката на още 10-20-30 хиляди души около теб става силно оръжие, а ти оставаш един никой. Толкова е просто.

Но аз съм раздвоен в това, което цели УЕФА. Можеш ли да се бориш срещу нещо, което не зависи от теб и ти се явяваш само трета страна в „конфликта“? Например какво общо имат чернокожите футболисти на „Лацио“ с убежденията и социално – етническата позиция на феновете? Точно нищо.

Но пък от друга страна е редно УЕФА да има позиция, тъй като наистина ако не сте присъствали на мач на „Васил Левски“, и да слушате 10 хиляди как имитират маймуна, въобще не знаете за какво става дума. Това на телевизора е смешна работа. Там е плашещо.

Имал съм възможност да дискутирам темата за расизма и спорта, с хора, които са служебно свързани с организация на мачове. Аз самия съм участвал като част от организационното ръководство на националния стадион. И сме стигали до извода, че расизма на стадиона е чисто и просто комплексарски синдром. Защото много малко от хората по трибуните могат да седнат на една маса, и да аргументират ( това изключва употребата на онези сложни трибуквени съчетания „ааа“ и „ъъъ“, и четирибуквеното изключение „ам’то“ ) защо обиждат чернокожите по стадионите. Защото не съм чул обидни възгласи към азиатски футболисти например. И докато за Западна Европа има донякъде логично обяснение – там има огромни малцинствени групи от африкански държави, които се възползват от предимството да са малцинство и предизвикват обратна негативна социална реакция, изразяваща се в древни колониални синдроми – роби, маймуни и други подобни. Е, като се замисля в България (дори и Онази България на три морета не е имало колонии, населени с чернокожи) не сме имали проблеми с негрите. Малко от хората на трибуната са имали според мен разбира се, възможността да говорят дори с чернокож за да си създадат елементарно впечатление. Е, от моя скромен опит – живях близо месец в Париж с един изключително симпатичен мосю Шарди от Джибути. Е голям пич е този Шарди! Както и всички останали чернокожи, които бяха с нас. И те говореха, и те ядяха, и те се смееха, и те бяха тъжни. Хора.

И като гледам тези призиви на УЕФА се замислям първо за нашата си градина – подражанието не прави нашите фенове „ПО -“ истински, като имитират маймуни. Смешни са. Жалки. И струват на отборите, които са домакини огромна сума пари. За пореден път ние показваме колко сме добри във възприемането на отрицателни поведенчески синдроми.

Но в Западна Европа е друго. Там наистина има отбори, където феновете са с доста крайни възгледи и са расисти, ама стои та гледай… Но пък са малцинство според мен, и те са основно в държави, където имат реални социални проблеми – интеграцията. Тази магическа обединителна дума на разединението.

Ако УЕФА се опитат един път да наблегнат на стимулирането на толерантното поведение? Не наказвай а награждавай. Ама не отборите, а феновете.

Картината би била друга.

P.S. И пак казвам за да бъда правилно разбран – разсъждавам само за расизма на стадиона, като намеквам това за евентуалните ми читатели, склонни за поставят политически етикети на щяло и нещяло.

Водих един много интересен спор тази вечер. И важен също така. Ставаше дума за доказателства, приемането им преди съдебна фаза, и не на последно място – доказателствата, който са доказуеми… И понеже отсрещната страна в спора бе прекрасната ми съпруга, определено вечерята бе интересна. А с нея и спора. Само, че в преплитащите се монолози осъзнахме, че нагласата към фактите,или начина по – който подхождаме при възприемането на някой неща са изключително погрешни. Или първосигнални…

Как реагираме когато чуем факт, изказан от друг човек на маса например? Дали изказваме съгласие за да сме в тон? Или опонираме с “нещо-си-прочетено-някъде” за да имаме позиция? Или просто си пускаме “Replay” за да видим думите през собствените си очи. Бас ловя, че винаги ни се иска последното, и то винаги след като не сме го направили.

Както и със шофирането, така и в разговорите винаги се иска да пуснеш този, който е с предимство, но ако е малко нахален (или не-точно прав) – да му го покажеш (това със средния пръст не важи!). Опитвайки се да се аргументирам срещнах също толкова аргументиран отпор и казвайки защо бялото е бяло,чух как всъщност съм далтонист. И аз като зацепих, че не спорим – т.е. да аргументираме различни виждания, чрез наши и общодоказани виждания, ние просто си чешим езиците, хващайки се за първата дума на другия.

Прекъснах “разговора”, като споделих на моето Слънце, че ние спорим просто защото така трябва (default), а не защото имаме нагласата да докажем нашите си възгледи. Съгласие. Update и наново. Новия спор траеше 10 минути.

Като се прибирахме ръка за ръка по тъмните улички в “Младост” си мислехме: “Ами ако не възприемам света на другите само през моите очи, дали няма да се и усмихвам по – често?”…