Из думите на един мим

От доста време се говори и пише колко сме виновни шофьорите за простотията по пътя. Наистина, има шофьори, които са достойни обекти на изследване от страна на психиатрите. Разбира се, не мога да пропусна и част от дамите ( без да съм сексист!), които захапват волана в поза лотус и въобще не обръщат внимание на останалите, били те дори и сфетофари ( снощи една девойка, отговаряща точно на описанието, на “стъкленото кръстовище” на входа на “Дружба” даже не си вдигна погледа да види какво му свети сфетофара, толкова бе ангажирана да гледа напред!).

Днес се наложи да обиколя няколко банки в центъра ( района около МС ) с автомобилчето си – в този район ходя само пеша иначе, и полудях не от колеги – шофьори, а от другия участник в движението – “Пешеходеца”. Не си бях давал сметка от доста време колко са дразнещи, но днес ми писна – то не бяха баби с торби насред платното; не бяха натруфени лелички, пресичащи все едно ти си виновен, че въобще имаш кола; любимото занимание – да се чака бусчето за картофи ( маршрутката да се чете) по средата на пътя или точно на завоя. Но това са тривиални нещица, на които някак си се свиква. НО! Но по средата на “Дондуков” млад татко си говореше по телефона и бутайки количка с бебе (!!!) излезе и чак тогава се огледа! Даже не бе на пътека… Малко по – късно на “Ботев” – същата случка, само, че с бебето бе средно възрастна жена, но пък биеше по точки идиота отпреди това – пресичаше напречно булеварда …

“Войната по пътищата” си се води сериозно от двете страни…. За съжаление! Какво толкова би причинило на пешеходеца да се разходи малко до пътеката на един натоварен булевард? Или му носи морално удоволетворение да слаломира между автомобилите, и после да псува, че са селяни?! За радост се наблюдава все повече пешеходци и щофьори да се замислят пред да направят някоя маневра, но пък и автомобилите се увеличават прогресивно, така, че положителното се губи. Но да поставяш детето си в такава ситуация, даже и да се сърдиш, че ти свирят – направо си плачеш за бой…

Тези почивни дни се случи така, че за първи път отидох в Банско. Пътувайки натам се чудих какво точно да очаквам – стар град, със сгради като в Арбанаси например, или нов курорт, с големите зимни хотели, с килнати покриви… Е, спрях да се чудя като влязох в предела, защото пътя бе в ремонт, и оставих града сам да ми се разкрие….

Скоро получих отговор на въпросите си – главна улица, която е ремонтирана, чиста и заобиколена от съвременни сгради характерни за модерните ски – курорти, които гледам по филмите. Даже спах в едно невероятно място на същата тази улица “Глазне” – “Молерите” , където ще отида и следващия път …Едно малко райско кътче!

Тъй като причината за посещението бе и кръщенето на племеника ми Юлиян се наложи и да обиколя града. Е, това което се вижда на главната улица си е за нея – във вътрешността си Банско е смесица между Арбанаси и Орландовци, и то при положение, че ракията на архитектите е била менте. За мен тези стилове са несъвместими – луксозния стил на главната улица и старите български сгради.

Имал съм възможността да обиколя достатъчно градове в България, където старото е запазено, автентично – или изключително докарано да изглежда така, хората са приветливи, и камъните на улицата нявяват несъществуващи спомени за подкови и каруци. Вътрешността на Банско не бе такава. Атмосферата в “Молерите” не може да обгърне целия град. Но и дали е искано да бъде? Замислих се за това преди да реша да зачеркна с думи курорта. В нашата страна има запазени места, където ако искаме да се потопим в една истинска народна обстановка, можем да го направим, като на втория ден автомобила ще ни изглежда странно съвременен. Така бе в Мелник миналата година, както и в Копривщица. Въпреки, че и на тези невероятни места се усещаше полъха на посредствеността в заведенията и хотелите… Също така има и места като Пампорово и Боровец, където няма нищо друго освен хотели, ски и тук – там някоя механа.

И в неделя като подминах завоя за Разлог и започнаха завоите се зачудих – Банско какво точно се опитва да бъде? Защото някак си не ми се връзва старите сгради и модерните ски писти…Въпреки, че не мога да открека, че ако бъде направено качествено и изпипано, би било точно като китно алпийско село.

Поради стечение на обстоятелствата снощи ми се наложи пак да гледам новините по нашите “обичани” телевизии. Все пак като
нормален гражданин на Мрежата, съм счел отдавна това за излишно натоварване на нервната система, причиняващо разстройство,
както и подбуждащо ме към запалване на цигара, сипване на чаша уиски с лед, свиване на балкона в ъгъла и изпадащ в размисъл
какво не ни е наред… А тъкмо спрях цигарите, а и не пия вече…

От 15 “новини” 14 бяха насочени към бюлетините на съответните структурни звена на МВР. 14 са насочени към показване на
анархичния характер на битието ни. 14 бяха насочени към показване на факта, че живеем само благодарение на случаен факт, като
например, че сме се запасили предварително с хавлия (както казваше, че е редно да сторим задължително през случайния си живот
Форд Префект).

Какво видях? Само престъпления, смърт, както и разкритие, че личността Осама бин Ладен (една личност, за която представата, че
може да бъде заловена граничи с фантастика за съжаление) искала пак да напада Съединените Американски Щати. Направих си експеримент,
и прочетох интернет – версиите на няколко големи ежедневника. Същата работа. След внимателен анализ съвместно с Малкото_Ми_Сиво_Вещество
( находящо се колко неподходящо над двете ми рамена – на прицел едва ли не!) установих, че това, което гледам и чета е като ежедневно
есе на тема колко е близо Края на дните…

Простете за анализа, ако е неточен, но ТАКА представени новините придобиват характер на ежедневна спринцовка страх и обезсърчаване.
Не мога, като човек – лаик, с тенденция за посветен, в психологията, да не предположа, че съществува утопичната идея новините да бъдат
разбрани като Онова Което Следва Да Бъде Недопускано От ДНЕС. Като лекция с инсталирани приложения на Power Point, които с кликване от
апаратната се сменят…

Но искрено се съмнявам да е така…

Далеч съм от мисълта да допускам, че новините са нагласени за да всяват страх умишлено. И не го казвам просто – така, а защото не съм
фен на теорията на конспирацията.

Защото това не е изключение, а правило. Не е в нашия двор – повсеместно е. Не е само вечер в 1900 – ежечастно е.
Лошите новини са правило, а за добрите чак правят отделни рубрики.

Затова искрено се изненадах като прочетох, че в Китай са забранени лошите новини по медиите. Целта при тях може да е малко изопачена,
все пак няма да дописвам “Дипломацията” като твърдя това, но е като изначално добра линия на поведение. Какво носят новините? Съжаление,
Агресия, подтискане вследствие всеобщата мъка и разочарование? И какво да направя като минат новините? Да гледам отдалечаващата се каруца,
с търсещите бялата лястовица?

Света е изпълнен с факти, породени от непрекъснатия жизнен поток; от нови неща, които се случват, докато хората живеят; цивилизацията ни
освен, че се опитва да се самоунищожи, се опитва и да се преоткрие. Информацията е в състояние така да ни сближи като хора, като достижения,
разбиране, а НЕ КАТО МЪКА!

Невъзможно ли е новините да станах конструктивни? Не могат ли да носят добри вести? Не могат ли да съобщават до къде сме стигнали и докъде можем
да вървим, вместо къде са “свършили” други хора?! Защо трябва да има рубрика “Търсете добрата новина” вместо рубрика “Тъмната страна на деня” например,
която е да двуминутна притурка преди времето?

В мен се засилва усещането, че новинарите вместо светлина в тунела, ни карат да виждаме бързо приближаващия се влак…

По стечение на обстотелстелствата се случи да отида за 10 дни на море на „Шкорпиловци” /за който не знае – на 40 км южно от гр. Варна/. Имах някакви бегли спомени от преди 10 години, и да ви кажа се потвърдиха до един, освен, че преди имаше повече магазинчета – нали ги знаете, онези мъничките, на главната /или единствената/ улица, от които можеш да си вземеш всичко – от тениски, през нокторезачка и паста за зъби, до задължителните делфинчета с китара по левче.

Дълго време се рових в Мрежата да открия нещо за курорта там и почти ударих на камък. По форумите имах чувството, че пищещите братя и сестри са били на различни места, толкова противополжни им бяха мненията. А в Google Maps открих снимка на Опасния кей, само… Затова без почти некаква предварителна информация, заедно с прекрасната ми половинка се насочихме натам., където щяхме да спим във ведомствени бунгала.

Пристигнахме и аз придобих онова леко трапчиво чувство – като това да се чудиш насред дансинга в клуба на какво има вкус червилото на дамата пред теб, на d?j? vu – нищо не се бе променило. Но водата е невероятно чиста, освен когато морето е бурно разбира се, тогава има излишък на водорасли. Открих, че има и много медузи – от малки и безобидни, то такива по няколко килограма, с различни оттенъци на лилавото и синьото по тях. Плащещи са. Затова сигурно и са рядкост.

Централния плаж се почиства сутрин и вечер и има спасители, така, че там е по – спокойно. Останалата огромна част – километри в двете посоки, е неохраняема, но и има огромни скали например или е много дълбоко, или не е чист плажа. Така, че избора е един. И въпреки това на две метра от теб няма друга хавлия.

След като решихме да посетим заведенията в курорта (не селото Шкорпиловци, то е на 1 км от брега и има един хранителен магазин, май) устанохвихме, че има не повече от десет такива, от които точно две стават за нещо освен за запълване на пейзажа. Едното е на централния плаж и се казва … хаха „Плажа”, а другото е „Мечо ухо”, което е последно посока плажа. Останалите ви предлагат сто и един начина да се натровите платено. Късно за през ноща има и дискотека – на края на почивката станаха две, която освен, че не се чува от 200 метра не знам и какво предлага да ви кажа честно, тъй като предпоследния ден разбрах къде е, и то случайно. Има и лятно кино, на което за два лева всяка вечер дават някой от последните хитови филми. И …. това е, няма нищо друго. А, може би си струва да се отбележи, че няма Wi-fi, но за сметка на това в единствения хотел има малка зала с 10 компютъра. Пише, че има нет, но така и не намерих свободно място.

С две думи място където можете да починете – в буквалния смисъл, но за мен след седмия – осмия ден започва да писва. Едно и същото всеки ден заторомозява май повече от наситеното със разнообразие ежедневие.