“Едно дете не е точно бяло табло, на което възпитанието е като рисуване с пастели”

Мислех да е кратко продължение на предходни мои разсъждения по отчета, но ще видим какво ще се получи.

След като си направих своеобразният отчет се замислих колко неща се научават от едни много малки нещица, които се случват докато още осъзнаваш, че си станал родител. Тъкмо изтрезнееш от поливането на събитието с другари и детето вече си носи само дрехите, че е станало време да ходи на ясла. Докато се възмущаваш на новите неща, като това да ставаш посред нощите за вода/мляко, вече на масата се храните трима. И това води след себе си доста изводи, освен как гадното време минава адски бързо, за което вече писах

Една линия на възпитание

Това май ще е борба, която ще се води до пълнолетие, че и нататък. Осъзнахме ( множественото число визира мен и съпругата ми, детето още не включвам към осъзналите се – вечер ходи и се клати и па-па като патенце, май не се е осъзнала още…), че за да има дори и минимален резултат въздействието ни като родители на постоянно променящият й се свят, следва да следваме една и съща линия на възпитание и поведение към детето. Няма как да се случи каквото и да е било ако единият прави напук на другият, ако единият не подкрепя другия, ако за еднакви неща се прилаган различни критерии за оценяване. Поговорката гласеше нещо от типа за много баби – хилаво бебе и си е напълно права. Смятаме, че е важно, когато се отнася до изграждане на изначални навици и поведенчески модели, да следваме една линия, която ако осъзнаем ( за което се иска диалог, нали се сещате ), че не е правилна, заедно да променяме. Ако всеки дърпа към себе си чергата – нищо няма да стане. Децата са толкова податливи на разхлабване на режима, че ние докато си мислим, че още не ни разбират, вече им играем по свирката. Само, че се оказа, че това хич не е лесна работа – лошото на това да си станал “рязко” родител ( то друг начин няма – минат се, не минат няколко месеца и от див секс навсякъде в апартамента, вече виждаш само кърмене и памперси ) е, че трудно се научаваш да не си ТИ важният. Какъвто и диалог да е имало с половинката преди, сега той е на нова плоскост, тъй като не спорите за подпрените чорапи на стената или парите за доживотен абонамент за Maxim, даден за един месец за козметика на Avon моля ви се…И тук се показва доколко предходно граденото ниво на комуникация между партньорите е устойчиво явление или просто понятие с ветровита структура. Ако се намесят баби, дядовци и прочие става сложно, защото при тях е изначално инсталирана програмата glezene_vnuche1.01.exe и там сложно, но не и невъзможно да се наложи родителското виждане за възпитанието на детето. Важното е според мен, да не се забравя, че тук не възпитаваме кандидат – академик по ядрена физика, а малко човече, което се учи да яде, ака и ходи правилно. Колко просто, ама не…

Проба-грешка

Другият тънък лед, на който се натъкнахме е този на придобиването на изначални чисто човешки навици, свързани с осъзнаването и опознаването на голямото,мръсно и шумно нещо, именуващо се свят. Рязко осъзнаваш, че спомените ти, в които раните по колената и лактите, синките от падания и експериментите на тема “не ми е студено” са някак си неприложими за детето, когато ти си родител. И също толкова рязко си задаваш логичният въпрос “Защо да не са?” и ще си прав. Много ни е трудно, особено в толкова ранна фаза, да прескочим страха на родители за първи път ( родителите ми са възпитали три момчета и момиче в ерата “преди-Джон Атанасов” и някак си не им прави впечатление ) и да се сетим ние как се опознавали света като деца. Как ли? Ами сблъсквайки се с него, как…Сега има вече “модерни” страхове, относими към разни рецептурни книги на психотерапевтите, особено що се касае за мръсотия, падания, игри на открито и задружни мероприятия с други деца. То не бяха притеснения “да не се удари”, “да не се изцапа”, “може да се разболее” и прочие, изказани множество пъти дори и от анонимни хорица из детските площадки. Чакайте сега, задаваме ние един въпрос: ако не се удари и не падне детето десетки пъти, как ще разбере какво е болка от падане? Ако се изцапа детето играейки си, какво точно ще му се случи? Ако едно дете не се разболее, или дори не се закашля, до навършване на пълнолетие, как неговият организъм ще придобива имунитет? В един момент просто казваш “Хайде стига!”, което също е доста мъчничко решение, и им теглиш една на всички подобни притеснения. Не знам какво им става на част от “съвременните” родители – страховете им са като за компютър без антивирусна, от който се влиза основно в руски порносайтове, не са като за жив човек. За себе си знам, че оставиш ли детето да тича под ситните капки дъжд и да играе до насита в снега…то е щастливо на малкото истинско свободно негово време и не му пука за някакви параноични страхове на някакви негови роднини. А не е ли това най-важното? Не е ли най-важното да имаме деца, които не се страхуват да живеят детството си като деца и да опитат от всички детски радости и несгоди, вместо да се свиват под полъха на климатика и под шума на постоянно работеща прахосмукачка? Ако не оставиш детето да пробва, какво място остава за прословутите грешки, от които го пазим?

]]> http://peter.vanev.info/archives/546/feed 4 http://peter.vanev.info/archives/540 http://peter.vanev.info/archives/540#comments Wed, 20 Jan 2010 05:40:30 +0000 Петър Ванев http://peter.vanev.info/archives/540 "Тя е почти двегодишен ангел. Толкова бързо….” 

Преди почти две години се случи това. След два месеца, едно мъничко създание, което озари живота ни, става на два години. Две години, които са като пътуване с високоскоростен влак на забавен каданс. И именно този период ме кара да си направя един своеобразен личен отчет. Период, в който въпреки всичко преживяно преди него, научих страшно много нови неща и разбрах, че имам да уча още безумно много. И период, в който започнах да осъзнавам истински думата семейство и това да се опитваш да си родител, и това да имаш съпруга – приятел до себе си. И думите, които ще подредя по-надолу, въпреки, че са в единствено число важат и за нея, моят друг ангел.

Научих се да казвам “не”

Малкото човече си се ражда далавераджийче, ако мога да си позволя този термин. Вродено му е с един опит да нацелва слабите ни места и да получава своето. Първото изпитание е да му покажеш какво може и какво не, а второто е самото “не” да не загуби значението си. Колкото повече пъти повтаряш “не” толкова повече думичката става просто звуков фон за детето. Смятам, че за момента се научих кога да го казвам за да го чува. Но е трудно. Успях да се преборя с инерцията, когато си дадох сметка, че русокосият ми ангел много добре разбира какво искам да кажа. И че вместо повсеместното забраняване е много по-лесно да се намират “разрешени” занимания – интересни и полезни за нея. Така тя сама се ориентира към тях и всяко “не” придобива необходимата тежест.

Научих се да бъда търпелив.

Не че винаги преди съм бил прибързан. Но според руските педиатри, навикът се гради при повтаряемост на едно и също действие или създаването на трайна връзка в съзнанието на детето с даден предмет, обстоятелство или действие. И търпението изведнъж придобива ново значение, и чието изпълнение може да се окаже невероятно трудно. Действително е такова. Но се опитвам да не забравя една българска поговорка за първите седем години … Нищо, че е почти на 2. Както минаха тези 2, така ще минат и следващите – като миг. А нищо не става от първият път. Или от вторият път. Повторението, освен баща на знанието и майка на забременяването, е и гарант, че си търпелив да учиш, да показваш, да помагаш.

Научих силата на страхът.

Страхувал съм се много пъти преди – да не ме набият в дискотека, да не ми се случи нещо в тъмното, да не ме хване тока, да не ме хванат, че преписвам, жена ми да не каже “не”…но нищо няма дори минимална база за сравнение с това, което се случи вътре в мен когато ми изпратиха детето в болница с направление за ЕКГ. И последващата ярост, когато се оказа ангина, а първата лекарката брутално некомпетентна. За съжаление съм имал поводи да се притеснявам за близки или приятели, но страхът за детето е нещо, което може само да се изпита за да се разбере. Старая се ежедневните притеснения, обзели повечето модерни родители – всякакви измислени болести, болежки, страхове от падания, изцапвания и студове, да не ми минават през главата, тъй като просто историята е показала, че здрав човек расте като се калява, а у дома, на 28 градуса на климатика няма как да стане това. Аз съм расъл на улицата в игра и не съм забелязал да ми има нещо от това.

Научих какъв магнит е телевизорът.

И не само. Научих колко технологиите се бъркат в растежа на децата ни – на почти две години дъщеря ми знае как и се опитва с мишката да си смени клипчето от епизода на “Барбароните” в YouTube, а ако не успее знае с кой клавиш се пуска отново. И това при положение, че невероятно рядко сяда да ги гледа. Знае вече кое дистанционно за къде е, кой телефон на кого е и дори успешно изпрати безброй MMS_си на един колега, за което Мтел даже ми благодариха в края на месеца. Елементарни неща за нас, но показателни в какво различно време растат нашите деца сега и колко бързо схващат вече. И особено внимание за телевизора – как тя замръзва пред поредната анимация, която какво и дава? Занимание? Емоция? Дотук само две детски й дават някаква емоция и то изразима в танци – Hocus&Lotus и PopSecrets, нищо друго. Но тя започна да търси телевизора, предпочита там, отколкото да си играе с нас, което означаваше едно – вечерите ( че и повечето време ) сме без картина на голямата черна кутия. И резултатът е повече от обнадеждаващ. Телевизия има в Мрежата, но предпочитам да се гоня, играя, рисувам или боричкам с нея, отколкото тя да стои като препарирана, вторачила един такъв никакъв поглед и в едни такива никакви предавания. Може да съм малко краен, но знам по себе си какъв наркотик беше телевизорът дълги години и не желая да го виждам и в нея.

Научих смисълът на свободното време.

Преди свободното ми време се запълваше с книги, секс, пиене, спане, компютърни игри и реални такива, всичко това с елемент на изненада, тъй като нали…свободно време е, не търпи планиране. Но сега е друго. Сега още с краят на работното време, на вратата скромно и с безкрайно срамежлива усмивка зад слънчевите къдрици, или пък с писък и тичане, ме посреща едно малко момиченце. Което далеч не иска много, иска малко игра, малко занимание, да се радва на малки неща – като да чисти с нейните мокри кърпички нейната си малка пластмасова чинийка, докато големият родител мие големите си чинии. И чак сега започнах за себе си да си давам сметка колко много значи не само да прекараш свободното си време някак си, но и да го изживееш. И да търся това свободно време. Това време, което се изнизва неусетно като копринен воал насред буря, но време, което завършва така, както никога преди – с прегръдка и целувка за лека нощ от дъщеря ми. Свободно време, което няма цена.

Страшно много неща за немалко време, което обаче изтече много, дори прекалено много, бързо. Но откри изцяло нов свят за мен и половинката ми, с която сме се заели в нашият си малък свят с най-истинското нещо за биологичната единица човек – да създаде и възпита поколение …

Децата са дар. Трябва да ги ценим. Снимка: Виктория Ванева 2009

Това видях на стената в съблекалнята в яслата на дъщеря ми днес. Просто и ясно, достигащо до там, докъдето трябва – разума на родителите с точни и болезнени изводи. Реших да го споделя с Вас, защото много ми хареса и отразява начина, по който се стремя да възпитавам малката русокоса Ви. Още повече – радвам се, че дъщеря ми е там, ако следват тези съвети при възпитанието им. Най-важното според мен е да запомним, че ние се учим цял живот, няма как да знаем от раждането на първото ни дете как да го възпитаваме докрай. Затова съществуват поколенията – за да използваме опита на родителите ни за да градим наш, а не да го копираме. Като за последно – позволих си някой бележки в скоби. Приятно четене и си правете изводите за себе си

“Не ме разглезвайте. Знам много добре, че не мога да получа всичко, което искам. Просто ви изпитвам. (Угаждането се заражда още в момента, в който даваме каквото поиска детето за да ни остави намира.)

Не се страхувайте да се строги с мен. Аз го предпочитам. Това ще позволи да разбера какви са границите.(От “миличко” до шамарите границата е много малка. Аз съм се зарекъл никога да не посягам на детето си, докато може от устата ми да излизат думи. )

Не ме насилвайте. Това ще ме научи, че силата е всичко. Аз ще откликвам по-лесно ако ме убеждавате.

Не бъдете непоследователни. Това ме обърква и ме кара да се измъквам по какъвто начин мога.

Не ми обещавайте. Вие може да не сте в състояние да изпълните обещанието си. Това ще ме накара да не ви вярвам.

Не се разстройвайте много, когато ви кажа “мразя ви”. Аз не искам да кажа това, а само да ви накарам да съжалявате за това, което сте сторили.

Не вършете нещата вместо мен. Това ще ме накара да се чувствам като бебе и мога да продължа да ви използвам.

Не обръщайте голямо внимание на “лошите ми навици”. Това само ще ме насърчи да продължавам.(Безкрайно по-лесно и резултатно е да се намери друго занимание за детето, отколкото да се стимулира чрез забрана. Работи.)

Не ме критикувайте пред други хора. Аз ще възприема по-добре ако разговаряте с мен по-спокойно и насаме. ( Ако си мислите, че децата не знаят какво е унижението, безкрайно се лъжете. )

Не се опитвайте да обсъждате моето положение в разгара на кавгата. Слухът ми в този момент е нарушен, а способността ми за контактуване – още повече.

Не ме карайте да чувствам грешките си като грехове. Аз трябва да се науча да правя грешки, без да чувствам, че не съм добър. (Това особено важи за бабите, които “анатемосват” на воля, без да съзнават колко ясно разбират децата.)

Не ми викайте постоянно. Ако го правите, ще се наложи да се правя на глух.(Затова растат “глухи” деца )

Не ме предпазвайте от последиците. Аз имам нужда от опит. ( Без да падне и да се удари едно дете, как ще разбере, че трябва да се пази? Пример просто.)

Не избягвайте отговорите на честите ми въпроси. Ако го правите, скоро ще разберете, че съм спрял да ви питам и съм почнал да търся информация някъде другаде.

Не се притеснявайте, че прекарваме малко време заедно. По-важно е как го прекарваме! ( Докато си мислим, че децата ни са малки, те всъщност растат, и докато се чудим как да ги възпитаваме – те са големи и сме изтървали влака.)

Отнасяйте се с мен, както се отнасяте към приятелите си и аз ще бъде ваш приятел. Запомнете, че е по-лесно да се уча от модел, а не от критик.

И най-важното – обичам ви много, обичайте ме и вие!”

Специално написано след покана от Цвета Дано не я разочаровам….

Съществуват, дълбоко вкоренени и подклаждани удобно, няколко безсмислени ( или пък не? ) противопоставяния из населяващият кътчето ни балканска земя хомо сапиенс. Селянин или гражданин, шофьор или пешеходец виновен, жена домакиня – мъж с бира и мач, и прочие и прочие…Нека да поясня моята позиция – подобни “противопоставяния” съществуват единствено ако бъде допуснато тяхното съществуване, или по юридически – “ако е можел и е бил длъжен да предвиди настъпващите вредоносни последици той е бил длъжен да ги предотврати”. И за трите примера съм писал, но тук ще доразвия за това колко губят жените като не умеят да стимулират правилно мъжете за да са пълноценни. И, да – това мога да го напиша ( и сигурно ще ) и с разменени роли, но не и в настоящият контекст.

Митът “Къщната работа е женска работа”

Ами защо? Къщата е обща нали или? Тогава какъв може да е проблемът, че младата и сексапилна съпруга/приятелка чисти, пере, мие и готви, а “силната” половинка поощрява с нежни приплясвания по бузите на дупето й? Никакъв. Вината се дели поравно – щом жената търпи такъв мъж – заслужила си го е, щом мъжът е възприел такова положение у дома си – заслужил си го е. Няма мит. Аз съм член на MythBusters!

Стимулиране и разбиране

Безспорно аз приемам за взаимоотношенията между мъж и жена, че се градят на липсата на необходимост от обясняване като гаджета в детската градина. Ако мъжът не може да усети вятъра на настроението на жена си или тя не може да предположи начин да го поощри – халал ви на комуникацията! Грижата за дома след известно време на съвместно съжителство се превръща по мои наблюдения в най-сериозният повод за сръдни и тихички недоволства. Някак си след нанасянето едно до друго на гримовете и хавлиените чорапи това се получава – един свят, в който трябва да има диалог, а не премълчаване.

Та, понеже тук мъжът е … неправилно обвиняван като виновник за недотам високият статус на жената – домакиня, нека обвиним жената. Нека, мили дами, да Ви е ясно, че мъжете на работа, на стадиона, на маса в бирарията, на родителска среща се държат като Мъже, а единственото място където маската следва да бъде свалена е именно след като си подпре чорапите на стената у дома. В един дом не бива да има доминираща фигура, но според дължимият резултат, единият трябва да поеме инициативата. В случаят – жената. Това, че мъжът Ви не се сеща, че може да помогне с тези типично “женски” работи си е изцяло Ваша вина, че такъв мъж сте си взели.

Ето няколко малки, учудващо простички и крайно ефективни женски оръжия. Действат

Отметка: Моля, мили и скъпи дами, не възприемайте долните редове като опит да се изказвам като ментор! Говоря от личен опит и наблюдение. Говоря, защото ми е чудно как толкова двойки мълчат за това. Говоря, защото жената не е създадена за домакиня, както и мъжът не е създаден за ракия и салата пред новините.

Стимулиране: Отговорност: мъжете обичаме да носим. Тухли, кашони, мебели, на бира, на ядене. Отговорност. Това ни кара да се чувстваме мъже. Поощрявайте един мъж да помага и да бъде съпричастен в домашният живот, като не забравяйте да споменавате и да го хвалите, че отговорността за чистият и подреден дом е и негова.

Стимулиране: Секс: нещо много просто. Сексът е двигателят на един дом, докато комуникацията е горивото. Колкото и гориво да сипвате, като Ви е развален двигателя никъде няма да стигнете. Използвайте секса за да привлечете вниманието му – фантазията и изпълнението оставям на Вас. Не може да не го знаете, щом събота сутрин ни събуждате със страстен “случаен” секс и “случайно” след това казвате, че отивате на разходка по магазините с приятелки. И не е нужно да се прилага вечно, просто привлича вниманието върху тази дейност.

Стимулиране: Оценка:  това според мен е основният проблем на хората, не само у “презряната” България – оценяването на другите. Как искате един мъж да се старае в каквото и да е, като не получава насрещна оценка? Човек се ражда и умира далавераджия, затова трябва да бъде поощряван. А егото е създадено на семинар от учителите по биология и психология именно с тази цел. Как един мъж да поиска отново да простре, като Вие даже не сте забелязали предните три пъти? Негово задължение е като част от този дом, да, но нищо няма да Ви се случи ако му кажете една добра дума. Научете го да борави с прототипа на совалката – пералнята, и го похвалете за това. Кагато го оставите с прахосмукачката и мопата да изчисти, като се върнете го похвалете, а недейте да му избождате тънко очите с онази прашинка зад телевизора.

Стимулиране: Търпимост: нека да сме наясно  – мъжете сме изключително интелигентни същества ( като Вас ), но сме си малко тапири. Трябва постоянство. Не 6 години, защото тогава просто ни оставате на близката поляна и това е. Трябва ни време за да осмислим и възприемем новите неща. Жените освен да поощрявате, хич не можете и да чакате. Средностатистическият мъж свързва обвързването с редовен и безплатен секс, студена бира и готова салата и изпрани и изгладени панталони. Ваша грижа е да го убедите, че не е точно това. Ваша и на приятелите и на родителите му разбира се, но той не става с тях сутрин….

www.youtube.com/watch?v=DE9IchvpOPk

Диалогът е много трудно нещо. Много. Може би го съзнаваше. Тя имаше проблеми в комуникацията с онази от деловодството, а колегата в стаята до ксерокса хич не беше на кеф преди малко. Изпитваше трудности да намира точните думи, без да дава път на напиращата злоба и дребното заядливо говорене. Не знаеше защо го прави, а и надали и най-добрият лос-анджелиски психиатър би й отговорил еднозначно. Не можеше да намери време за всичко, което трябваше да свърши, камо ли да й остане за нея, а още повече за Него…Защо?

Имаше нещо сбъркано. Нещата не се развиваха така, както трябваше. Диалогът не вървеше. Той си искаше своето, а получаваше само ругатни, мъмрене и удари. Не можеше да разбере защо е толкова трудно да се държиш като човек в едни човешки взаимоотношения, а трябва да си изливаш нещото, наречено „злоба към света“ върху другите? Защо трябва да прибягваш към инструментът на страданието, наречен камшичен удар с ръка? Защо въобще трябва да има болка? Той не я понасяше. Ненавиждаше я. И болката, и Нея. Винаги когато му се приискаше нещо, вместо да му се обясни като хората, че не става, получава болка. Не го ли разбираха? Тя не го ли разбираше?

Не можеше да му обясни какво не й харесва у него. Винаги я избиваше на агресия. Винаги си мислеше, че може някак си от само себе си да се случват нещата. Някак си Той да разбере, че не биваше да зависи от Нея, тъй като Тя бе слаба и нещастна. Слаба, като стръкче изсъхнала трева срещу водопад, и нещастна…Толкова нещастна, колкото може само Тя да се направи. Тя имаше проблем с комуникацията и не можеше да го обясни това на Него. Не защото не знаеше как – а Тя май наистина не знаеше как, а защото Той нямаше да я разбере. Той никога не го правеше, не знаеше защо. Тя искаше той да не беше такъв, но не можеше да приеме действителността. Не беше готова за този род взаимоотношения. Не беше готова да му се моли. Не беше готова да внимава и да показва нещо друго, освен егоизъм. Особено към Него. Защо?

Когато поискаше нещо винаги получаваше отрицание или му се даваше със бързина, присъща на песъчинките в пясъчника, които отлитат като се появи онзи лош вятър. И с желанието да се оттърве от Него, защото Той беше там насила. Той не смяташе така, разбира се, но никой не го питаше. Чувстваше се малък. Чувстваше се виновен. За какво? Е, това е сложно. Нима Я е наранил като се е появил в животът й? Не, Тя го погледна с такава любов първият път…Любов от пръв поглед, нали така му казваха? Тогава какво не беше в ред? Тя беше толкова нежна отначало, че Той реши, че това ще е жената на животът му. Че ще Я обича вечно. Че желанията му ще бъдат общи желания, че Неговото време ще бъде и Нейно. Че желанието му да живее, животът, който имаше, искаше да го прекара с нея. Да играят на безкрайната разграфена шахматна дъска на животът, и Тя да бъде до него. Да играе и да се смее с Него. Като Него. Тя не го ли разбираше?

Тя страдаше, защото Той страда. Но някак си това оставаше в дълбините на подсъзнанието й. Караше му се постоянно. Държеше се с Него все едно й пречеше. На Нея. А май не биваше да е така. Държеше го изолиран от приятелите му, защото знаеше, че отнякъде му идва злобата и се държи лошо с тях. Подозираше, че Тя стои в основата на това явление, но беше прекалено слаба за да намери сила да го промени. Подозираше, че това ще й се върне тъпкано и ще си скубе посивелите коси след години, но нищо не можеше да направи. Той я дразнеше с всичко, което правеше. Хаосът, който правеше. Вниманието, което изискваше. Дългите безсънни нощи, в които тичаше из малкият панелен апартамент, не чуваща тишината на заспалите птици навън, а чуваща само неговите викове. Вече не чуваше дори ромонът на капещата мивка, а тътенът на неговите стъпки, които идваха. Към Нея. Тя живееше вече този живот сякаш на сила. Приятелките й се отдръпнаха от нея на тези тема, защото не я разбираха. Или не можеха. Знаеше, че щеше да се обвинява някой ден. Някой ден, ако разбере. Защо?

Когато протягаше ръце към нея го правеше с неговата неподправена любов, но … Винаги получаваше някаква странна смесица от злоба, примирение и желание да свърши бързо. Той не искаше да Я тормози, да Я притеснява. Знаеше, че Тя иска да му угоди, да е добре, да е задоволен винаги, но защо това някак си с всеки изминал ден ставаше все по-трудно? Желанията му бяха първични – да, игрите му бяха непринудени – да, смехът – истински, сълзите – изгарящи, а целта в животът – напълно тънеща в мъгла и неясна. Дали това беше проблем? Дали Тя не очакваше един готов за животът мъж, който да не е тормози и да й помага с боклука и да вдига канапето, когато Тя минаваше с прахосмукачката отдолу. Дали Тя не искаше да прескочи този етап от комуникацията помежду им и да се получи „ей така“? Той не съзнаваше това. Той не откриваше смисъл. Той имаше два рецептора на този етап от животът си – болка и радост. Гладът му бе постоянен спътник, но това бе разбираемо. Някъде вътре в себе си, някъде в слабите си гърди усещаше, че сърцето му биеше с тънка и леко зарадаща се неприязън към това, което се случваше. И знаеше, че ще дойде момент, в който нямаше да му пука. И за Нея нямаше да му пука. Но не мошеше да го разбере още. Затова преглътна поредният шамар по дупето и се хвана с две ръце здраво за люлката и не можа да разбере…Засега. Майка му щеше да разбере какво е трупал. Засега беше само на 3, но щеше да порастне.

Драги родители и приятели, може да смените Тя и Той както си искате. Не позволявайте този диалог да тече между Вас и Вашето дете. То е дар. Животът не свършва с него, но за него тепърва започва. Сеете ли с неприязън, няма да получите цъфнали лилии. Обичайте и уважавайте децата си, защото те ще порастнат. Тогава ще е толкова късно, че даже ще е късно за да угасите лампата в мъката си, чудейки се къде сте сбъркали…Да, знам, че го знаете.Знам…

“Бебетата и новите технологии – начин на употреба”

Снимка: Петър Ванев – Pierrot 2008

Като всеки неразумен човек и аз имам нужда от време на време, от малко разум за да мога да мотивирам продължаващият процес на неразумна демотивация.Не бе, бъзикам се, имам си една дилемичка тук сега…

Телевизия и дете – за и против?

Голямата свирещо-говореща-шарениеща се кутия е перфектното занимание за едно бебе, защото то си стои там някъде и си гледа, и въобще не те занимава. Понякога наистина имаме нужда от малко спокойствие. Телевизора е нещо много полезно, но зависи как се употребява според мен. Вкъщи Ви гледа много музика ( The Voice и City основно, и то защото махнаха идиотите любимия ни MCM ) и изключително много й се радва, опитва се да танцува и да се клати в някакъв ритъм. Но когато види реклами или нещо друго интригуващо, просто замръзва и толкова. Нищо не можеш да правиш с нея, тя е като хипнотизирана. И ако понякога това ни е от полза, в дългосрочен план май ще е вреда. Тя блокира дори като играеше на проходилката или в леглото с играчките си! Затова сега сме във фаза „изучаване на ограничаването на телевизионното облъчване“ , като най-вече наблягаме на вечерите – никаква телевизия в стаята след 1800 докато заспи, а само тиха музика по уредбата. За музиката – любимата музиката на татко й : само келтски народни песни И тя заспива на петата минута или си играе малко и пак заспива. Е, един път забравих, че на диска имаше и музиката от филма „Властелина на пръстените“ ( онзи рекламният за сватбената колекция на Алтънбаш, нали се сещате ) и докато се усетя, моята малка нинджа права в леглото и доста притеснена се оглежда, защото сме стигнали до битката на моста – The battle in the mines / The Balrog…

Обаче занапред? Конфликтът ясно си го очертавам – „надрусването“ с пет-шест предавания/анимации/мега-хипер-дълги рекламни блокове преди обед ( ако продължава така да се хипнотизира ) и после какво?!

Плаша се когато приятели ми кажат, че се чудят как да мотивират детето си да играе, да прави нещо различно от висенето пред телевизора и те хем са доволни, че имат време за малко почивка/гости/почистване/секс, хем не знаят как да го откъснат, защото усещат, че то се демотивира да прави каквото и да е друго. Бях чел, че емоциите при децата, получени при гледането на телевизия спомагат за развиването на креативността им, за по-бързо овладяване на детайли, визия и текст. Това за мен не е точно така, защото зомбирането не съм чул да е помогнало на някого освен на мъртвите с втори шанс от някой долнопробен роман. Може би всички деца са минали през този период, но мен лично няма да ми е приятно като стане на 5 да се чудим и маем как да я хоризонтираме, щото видители кинескопа не излъчва поредната доза нещо-си-там…

Засега съм раздвоен как да процедираме занапред…То е ясно, че няма да я оставим да потъне в телевизора, но няма и да е лесно…

“Най-сладката целувка” Петър Ванев – Pierrot 2008

Всеки има нощи, когато сънува кошмари и се буди рязко с леко подмокрен поглед и вижда една жена до себе си. Тази жена ще бъде там и когато усетиш полюцията, когато се събудиш с усмивка или просто се ставаш за работа. Целуни я…

Свикнал си простотиите ти да не се помнят много-много и не си даваш много зор да коригираш това. Е, на следващата Коледа ще има някой, който да се избъзика с теб. Някой който ще е с теб и следващата Коледа и помни „какво направи миналото лято“…

Хубавото на секса за една нощ е, че е набързо, за един път, без да искаш много-много, с презерватив ( държиш мноооого ) и на тъмно. Отвикни, защото другата седмица пак ще ти се прииска и ще трябва да се обърнеш към същия човек. Без презерватив и ще трябва да се доказваш.

Това, че ти слушаш Ронан Хардиман и Кланад, а тя Преслава и Ивана, не преви теб уникален и велик, а нея – не. Уважавай това, което уважава тя, защото когато Хардиман умре, тя ще е до теб.

Ти си имаш твое мнение, твой светоглед и смяташ, че това е Оста на света. Компромисът не е лоша дума, диалогът е хубаво упражнение, а навеждането на главата понякога не е символ на слабост.

Ти си Баща и умираш да покажеш колко много знаеш за Живота, Отношенията и Всичко Останало. Не пич. Ти си родител и разклати млякото по-добре. Когато дъщеря ти или сина ти дойде при теб събота следобед, когато гледаш мач от „Анфийлд“ с потна бира в ръка, зададе въпрос за нещо, което го интересува и ти…спреш звука и се обърнеш да отговориш, тогава си Баща. Сега изхвърли памперса ако обичаш, че мирише.

Усещаш, че „Rehab” на Риана ти влиза по-надълбоко от нормалното? Това няма нищо общо с темата, но и на мен ми влияе адски силно. А и проверявам дали следиш какво пиша ….

Настроението ти сутрин е според агрегатното ти състояние – трезвен, пил, недоспил или недоспал, недоебал, преучил или преГледал аниме снощи. И всичко се върти около това. Точно нищо не се върти около това. В 0630 като чуеш лекият напевен глас на дъщеря си, която си играе с чорапа или доловиш уханието на кафето, което ти се поднася с целувка, осъзнаваш, че Светът е Онова Нещо, което вече не се върни точно около Онова в горния абзац….

Усещаш, че мисълта ти тече на такива честоти, че няма как да бъде споделена? Усещаш, че чувствата ти са нещо объркани и не знаеш къде се намираш? Попитай! Бонус на това да си женен е, че винаги имаш Психолог/Приятел/Критик/Душеприказчик насреща си….

Смяташ, че като танцуваш невероятно и можеш да свалиш онази с дългата руса коса на бара си Царят на Вечертта. Тази вечер. А утре? Пак ли ще си Цар докато чистиш с мопата или на следващата сутрин, когато изхвърляш боклука? Не си сам копеле…Вече не…

]]> http://peter.vanev.info/archives/384/feed 25 http://peter.vanev.info/archives/359 http://peter.vanev.info/archives/359#comments Sat, 21 Feb 2009 08:53:12 +0000 Петър Ванев http://peter.vanev.info/?p=359

Имам един проблем – мразя да се карам. Ама много мразя. През годините си изградих поведение на неконфликтна личност, поради простата причина, че установих на собствен гръб колко по-добре е да няма непрестанни конфликти, било то с близки или колеги. Да, ама не…

Развитие на конфликта

Колкото и да ми е мъчно понякога, се старая да съм открит с хората и да прескачам моментите, където се скарваме, защото сме си премълчали разни неща. В бързината през деня пропускаме нещо да си доизясним и остава един мътен спомен, който като нищо може да се превърне в семето на раздора. Много мразя ей-такива малки нещица от ежедневието, които не се изглаждат, не се дообясняват, а стоят като дрипа на полата на домакинята на Виенският бал, които после цял месец се коментират по пресата. Дори и да намекваш и да казваш тактично, че нещо според теб не е наред – полза никаква, все едно говориш на тапициран паркет. Да, ама и аз съм човешко същество, и когато не се разбираме с някого, си образувам нерви. И това е голяма грешка. Дали когато говоря с колегата на работа, дали когато обсъждам с жена ми кой да качи количката и кой багажа – винаги е грешка да се ядосваме. Има случаи, когато скандалът е предизвикан от импулс – нямаш време да се обясняваш, но има такива, за които причините се наслагват, и наслагват – като наноси мръсотия в Перловска река.

Добре, има го. И какво правим после?

Това ми е било основен въпрос винаги. Дали след като съм намеквал на колега нещо със седмици, той не е разбрал и сме се скарали накрая, дали след като съм казвал нещо на приятел няколко пъти и той накрая не ме е послушал или дали след като започвам спор с жена ми отново – след 2 годишна пауза, няма значение. Винаги след скандал съм се чудил – и какво следва? Да, защото аз приемам конфликтите за нещо неминуемо, но по възможност – нещо, което мога да избегна. Но когато се случи – какво правим после? Дали се гледаме под свъсените вежди няколко седмици, докато трудовият процес не ни върне в някакво нормално русло на комуникация и взаимодействие? Дали си говорим, колкото да не забравим, че се познаме? Дали заради детето, секса и общото домакинство не остава назад някъде този конфликт?

Понякога съм се проклинал, че толкова се ровя назад в подобни случки. Но докато се опитвам да не допускам конфликти, трябва да се опитвам да се измъквам от тях. Въобще, емоцията е много лош съветник понякога, и това е един от тези моменти. Тези спорове и караници, които са можели да бъдат избегнати, но не би..Винаги се чудя как да изляза от такава ситуация, винаги се чудя според човека какви ще са последствията, дали да слагам още един филтър на приказките си с него, дали не е случайност… Въобще, винаги се чудя дали се скарах погрешно и дали си заслужаваше…

“Размяна на съпруги”

В никакъв случай не съм перфектен, но се старая да действам и да не мълча у дома. Така, както и прекрасната ми половинка, за което й благодаря! Не е лесно, егоизма ме блъска като парен влак всеки път, ядът ме кара да си замълча и да не човъркам темата, но…опитвам се