Из думите на един мим

Началото е невероятно вълнуващо – едно туптящо и рявящо парче месо, за което целия свят е една женска гръд.

Месеци минават, появяват се цветове, звуци и усещания. От доволното допреди дни изражение, когато напълни пелените, стигаме до недоволното, когато не може само да се изправи. От безкрайната усмивка, когато му дадеш дрънкалка, до целия инат на света, когато не получи своето. От най-чистия звук на този свят – детския смях, до крещящото мълчание, когато не става по негово. Всичко това за един кратък диапазон от няколко години. Първите години на едно дете. Всеки родител е минал през тях. Много приятели и роднини ти пригласят през този период, но никой не може да те подготви за момента, в който бебето ти допреди месеци, се обърне и ти каже сериозно

“Не тате, не е така!”

С онзи тон, който ти показва, че вече първите уроци, които си преподавал, са научени, ти си сбъркал някъде и ще те поправи не кой да е.

Реално погледнато са си 3 години. Голяяям период от време. Като дете стоях пред блока с часовник и засичах 5 минути. Кака ми казваше, че това е много малко време, но на мен, докато го засичах, ми се стори цяла вечност. Тези три години минават по-бързо. Кога беше едно пухкаво бебе, което скрито под одеялата биваше разхождано из Борисовата Градина, а сега стои замислено на пейката до река Дунав и ме пита “Тате, какво е това ?” “Кораби Вики.” “Какво е кораб тате?” …

Факт. Ние сме бозайници, животни. Нищо повече. Първите години отбиваме малкото от майката, от грижите, от топлата дупка в земята. Сега идва момента в който трябва да показваме. И да обясняваме. Както едно тревопасно показва на малкото си кои растения се ядат и кои не. Така ние показваме какво трябва и какво не трябва да се прави. Но нито една антилопа не се обръща към родителското тяло с въпрос

“Защо?”

Факт. Ако не вярвайте, пишето едно писмо на NG.

И ти вече виждаш едни големи детски очи, които са вперили поглед в теб, в очакване на обяснение. Едно мислещо същество, което очаква да му бъде обяснено. Иска да знае. От теб зависи колко иска и колко ще научи. Всяко дете е само за себе си. Сравняването на децата по навици, постижения и провали е невероятна грешка на родителите, която вреди на взаимоотношенията на възрастните. Всяко дете е продукт на възпитанието на своите родители, така, че не може да са еднакви. Едното можело едно, другото – друго. Така са. Всяко дете расте по различен начин. Но в един или друг момент се обръща и пита. И аз, като родител, трябва да съм готов с отговора. Докато на възрастен можеш да подминеш въпроса с мълчание и това да се тълкува по различни начини, за въпрос на едно дете, това е забранено. Детето иска и трябва да знае. А ние сме там за да му обясняваме.

Страх и желание.

Страх ме е какви въпроси ще ми зададе детето ми, но имам желание да им отговоря. Защото от мен зависи дали детето ми ще гледа или и ще вижда.

И докато дунавският вятър развява русите й коси, очите й са леко присвити, погледът – безумно сериозен за дете на 3 години, ръцета са на кръста, тя се обръща и казва “Не тате, не така! Аз не съм бебе.”.

И аз се обръщам и наистина не виждам бебе, а едно дете. Едно чисто дете. Един бял лист хартия, а аз, прекрасната ми съпруга, невероятните ми роднини и сърдечни приятели, сме художниците, които ще рисуваме. Докато не поеме по своя път.

От 10 реклами в един рекламен блок по голяма българска телевизия, минимум 5 или 6 са на лекарства или лекарствени продукти.

При всяко посещение, дори и за консултация, при лекар ( най-вече личен такъв ), получаваш честитка с минимум 3 или 4 вида лекарства за купуване. Още по-лошо ако е детето ти.

В голям хипермаркет може да ти се наложи да чакаш повече от 10 минути за касата само при откриване или новогодишни празници. В аптеката почти винаги чакаш.

Когато едно лекарство не подейства на теб или детето ти, ти не разбираш защо, но ти дават ново да пробваш.

Няма да говоря за реформи, лекарски проблеми или здравословни такива. Просто искам да кажа, че сме се превърнали в роби на лекарствата. Или поне голяма част от нас. Хомеопатии, билки, бабини рецепти – да, помагат, но не е това въпросът. Не отричам напълно лекарствата, тъй като понякога са наистина необходими. Но понякога, не винаги.

Няма да се учудя ако в повечето български семейства има повече лекарства, от колкото книги.

Ето един пример : грипни епидемии винаги е имало и ванаги ще има. Но паниката, която се насажда последните години я е нямало преди. И това не е само у нас. Конспирация? Не бих употребил тази дума, но е факт. Едни от малкото търговски обекти, които напук на кризи не само, че не се затварят, а се отварят нови и нови, това са аптеките.

Да го разбирам, като това, че ние сме адски болна държава, така ли?

Десетки сиропи, магически хапчета и фантастични бонбони – всеки ги е виждал. И ефектът какъв е? Пример : може ли един родител да ми каже, че прословутите “Марсианци”, струващи 30 лева ( по памет ), са помогнали на детето му?

Друг парадокс : един мисля, че ми се е случвало доктор да ми изпише лекарство, което активно се рекламира. За всичките казват, че не струват. Е, защо се рекламират тогава?

Преди години, на една приятелска сбира в София, половината комания коментираше ккакви лекарства пие за глава/нерви/разтроен стомах/безсъние и прочие. Никой не коментираше защо се е стигнало до тук и не желаеше и на йота да си променя начина си на живот. Тоест – да се протягаш всеки път към шкафчето със съблазнителната химия в бели/оранжеви/сини опаковки е много по-лесно, от колкото да премахнем причината за появата на тези ни проблеми?

И докато възрастните донякъде можем да борим например грипните синдроми ( голяма борба с обилно полято с чесън шкембе, то какво да правим за децата си? За най-елементарното нещо се втурваме към аптеката за да купим пет – шест вълшебни сиропчета, хапчета и спрейчета. И после си блъскаме главата защо пет месеца имат сополи, кашлят и стигат до болница. И въпреки това, следващият път отново посягаме към същите лекарства, без грам да се замислим, просто защото същият лекар ни е предписал същите лекарства.

Преди време един възрастен таксиметров шофьор направи на пух и прах цялата фармацефтична индустрия, като ми разказа как е започнал да лекува внучките си по старомодни начини, без химия. И как дъщеря му гледала и не можела да повярва, че например запушеният нос се лекува с дишане на вряла вода и сода бикарбонат, а не с капки и спрейове за 10-20 лева. И как вместо 30 лева за пет вида лекарства за зачервено гърло, едната му внучка се оправила с вдишване на пари от карамелизирана захар. Стари, но златни, нали такава приказка имаше?

Пак казвам, не отричам лекарствата напълно, но категорично отричам да се превърна в техен роб. И да свикна с мисълта, че те са единственият път за здраво тяло, било то моето или още повече на детето ми. И да ми се казва, че комбинацията Вентолин/Ериус е панацеята, пък аз да имам същите симптоми и да съм на крака след два дни с греяно вино, няколко горещи бани и после препотяване. Да, ама дъщеря ми е на 3, а аз на 30.

Дали обявявам война на лекарствата? Не, разбира се. Даже търся да позлатя този, който е измислил Alka Zaltzer, че някои съботи, когато просто нямам зелев сок….Както и да е. Просто като родител изпитвам ужас от това, в което превръщам детето си – в роб на лекарстата. Безропотен роб. Е, няма да стане…

Не е от вчера желанието ми да ( се опитвам ) се получи нещо в кухнята, сготвено от мен. Поради някои особености, свързани с моя милост – като например желанието на молекулярно ниво на голям и удобен плот, както и голям набор от различни съдинки за различните съставки, музата ми бе едно непостоянно явление. И сега, в последната квартира, тя някак си разцъфва и се опитвам дамите на живота ми да са сити и доволни.

И тъй като реално започвам от ( почти ) нулата, разчитам на няколко златни рецептурника ( два от 1946-та година и “Сборник готварски рецепти за заведенията за обществено хранене на Балкантурист” от 1968г. ). Там, където химията в кухнята не е много на почит. Там, където нещата са простички, истински и вкусни. И в тази връзка ще си позволя да отделя малко електронно мастило върху някои малки нещица, които ми помагат да се насладя в максимална степен на това удоволствие – готвенето. Няма как да възпроизеда някои от буквите, които вече не съществуват, но ще запазя словоредът

За продуктите…

“Месото не трябва да бъде ни много ясно ( което е от болно животно ), ни много тъмно – червено, а среден, приятен, червен цвят. Тъмно-червения цвят е признак, че животното не е убито, а е умряло и запазило всичката си кръв. Доброкачественото месо трябва да бъде еластично и твърдо.”

“В някакъв съд да се налее вода и тури готварска сол, няколко лъжици. В този разтвор пресните яйца падат на дъното, а старите – изплават.”

“Картофите са добри, когато при разчупването са брашняни и с хубав бяло – снежен, или жълт цвят, покрити с жълтеникава кожица на ямички.”

“Млякото се разпознава дали е чисто или не по следният начин : взема се стоманена игла, която се изтрива добре. Иглата се натопява в млякото вертикално. Ако млякото е без вода, на върха на иглата остава капки мляко. Ако остане нищо, то млякото е смесено с други примеси.”

“Виното се познава като се пустне в него хапка бял хляб – ако е боядисано виното, хапката се боядисва.”

За готвенето…

“Когато се употребяват ароматизирани треви, трябва да се знае, че пресните ( магданоз, копър, джоджен ) се слегат в ястието, след като то е оттеглено от огъня. Вина, ракии и други алкохолни течности се прибяват в кипящото ястие преди оттеглянето му, за да може алкохолът да излети и да останат в ястието етеричните съставки, респ. специфичните вкусови и ароматни вещества.”

“Съвременната наука за хранене отрича запръжките и счита, че ястия приготвени по такава технология причиняват заболявания на стомаха. Вместо по-плътни ястия се получава клей ( каша ) вместо сос, а с това се нанася повече вреда, отколкото вкусово оформление на ястието. Известни са други начини, чрез които без промяна на основният вкус да се подобри гъстотата на ястието…

- за бели застройки се употребява засушено в слаба фурна до слабожълт цвят брашно. Чрез засушаването от него се извлича влагата, а останалите съставки на застройката запазват консистенцията, аромата и витаминността си. Засушеното брашко се разрежда със студена течност – вода, мляко, зеленчукова отвара, обезсмаслен бульон, и се прибава към почти готовото ястие."

- използва се още сурово ( прясно ) брашно, смесено с краве масло в съотношение 1 : 1. От сместта се правят топчета, които се слагат в хладилник да се стегнат и до употребата им се държат на хладко.”

“Останалите съставки, които служат за вкусово оформление на ястията, като лук, домати, червен пипер и пр., са по – действени, когато не са запържени, защото както витамините, така и етеричните масла се губят при продължителна топлинна обработка, като запържването.”

“Яйцата и млякото се готвят при ниска температура".

“Месото преди готвенето тябва леко да се запържва, ако искаме яденето да е вкусно. При приготовлението на добър бульон, месото трябва да се постави в студена вода, която бавно да възври и да ври на тих огън, до хубаво разваряване на месото.”

“При вареното на месо или боб, да не се поставя сода, защото тя унищожава повечето витамини.”

“За да се получи апетитно стимулиращ вкусов и аротамен букет, през време на готвенето трябва да се дозират внимателно както ароматизиращите, така и вкусовите подправки. По – добре е да се добави към готовото ястие някой вид от тях, ако не е достатъчен за някой сътрепезник, отколкото да се развали цялото ядене. Прекомерната употреба на подправки по – скоро може да влоши, отклокото да подобри качеството на храната.”

—————————————————————————————————————————-

Много малка част, но пък ако седна да изпиша всичко, ще трябва да пиша много страници. Все пак, това, което ми прави впечатляваща разлика със съвременните рецептурници е ограниченото използване на подправки – всичко е натурално. Не отричат олиото или дървеното масло ( = зехтин ), но предпочитат употребата на краве масло. Признавам, че яденето придобива съвсем друг вкус, дори и сравнено със зехтина. Изпълнението на всяка рецепта води до чисто ястие, което учудващо се получава много по-вкусно от това, приготвено, чрез добрите приятели подправките, прахчета и готови продукти. Старомодно? О да, спор няма, но на мен ми пука какво слагам в чиниите у нас. Най – малкото, защото освен вкусно, яденето трябва и да е полезно нали?

Не съм се отказал от идеята да сканирам първите две от книгите ( с оглед спазване на авторски права на третата – нея не мога ) и скоро ще се заема с това занятие, пък на който му е интересно, ще разбере от къде да си ги изтегли.

“Едно дете не е точно бяло табло, на което възпитанието е като рисуване с пастели”

Мислех да е кратко продължение на предходни мои разсъждения по отчета, но ще видим какво ще се получи.

След като си направих своеобразният отчет се замислих колко неща се научават от едни много малки нещица, които се случват докато още осъзнаваш, че си станал родител. Тъкмо изтрезнееш от поливането на събитието с другари и детето вече си носи само дрехите, че е станало време да ходи на ясла. Докато се възмущаваш на новите неща, като това да ставаш посред нощите за вода/мляко, вече на масата се храните трима. И това води след себе си доста изводи, освен как гадното време минава адски бързо, за което вече писах

Една линия на възпитание

Това май ще е борба, която ще се води до пълнолетие, че и нататък. Осъзнахме ( множественото число визира мен и съпругата ми, детето още не включвам към осъзналите се – вечер ходи и се клати и па-па като патенце, май не се е осъзнала още…), че за да има дори и минимален резултат въздействието ни като родители на постоянно променящият й се свят, следва да следваме една и съща линия на възпитание и поведение към детето. Няма как да се случи каквото и да е било ако единият прави напук на другият, ако единият не подкрепя другия, ако за еднакви неща се прилаган различни критерии за оценяване. Поговорката гласеше нещо от типа за много баби – хилаво бебе и си е напълно права. Смятаме, че е важно, когато се отнася до изграждане на изначални навици и поведенчески модели, да следваме една линия, която ако осъзнаем ( за което се иска диалог, нали се сещате ), че не е правилна, заедно да променяме. Ако всеки дърпа към себе си чергата – нищо няма да стане. Децата са толкова податливи на разхлабване на режима, че ние докато си мислим, че още не ни разбират, вече им играем по свирката. Само, че се оказа, че това хич не е лесна работа – лошото на това да си станал “рязко” родител ( то друг начин няма – минат се, не минат няколко месеца и от див секс навсякъде в апартамента, вече виждаш само кърмене и памперси ) е, че трудно се научаваш да не си ТИ важният. Какъвто и диалог да е имало с половинката преди, сега той е на нова плоскост, тъй като не спорите за подпрените чорапи на стената или парите за доживотен абонамент за Maxim, даден за един месец за козметика на Avon моля ви се…И тук се показва доколко предходно граденото ниво на комуникация между партньорите е устойчиво явление или просто понятие с ветровита структура. Ако се намесят баби, дядовци и прочие става сложно, защото при тях е изначално инсталирана програмата glezene_vnuche1.01.exe и там сложно, но не и невъзможно да се наложи родителското виждане за възпитанието на детето. Важното е според мен, да не се забравя, че тук не възпитаваме кандидат – академик по ядрена физика, а малко човече, което се учи да яде, ака и ходи правилно. Колко просто, ама не…

Проба-грешка

Другият тънък лед, на който се натъкнахме е този на придобиването на изначални чисто човешки навици, свързани с осъзнаването и опознаването на голямото,мръсно и шумно нещо, именуващо се свят. Рязко осъзнаваш, че спомените ти, в които раните по колената и лактите, синките от падания и експериментите на тема “не ми е студено” са някак си неприложими за детето, когато ти си родител. И също толкова рязко си задаваш логичният въпрос “Защо да не са?” и ще си прав. Много ни е трудно, особено в толкова ранна фаза, да прескочим страха на родители за първи път ( родителите ми са възпитали три момчета и момиче в ерата “преди-Джон Атанасов” и някак си не им прави впечатление ) и да се сетим ние как се опознавали света като деца. Как ли? Ами сблъсквайки се с него, как…Сега има вече “модерни” страхове, относими към разни рецептурни книги на психотерапевтите, особено що се касае за мръсотия, падания, игри на открито и задружни мероприятия с други деца. То не бяха притеснения “да не се удари”, “да не се изцапа”, “може да се разболее” и прочие, изказани множество пъти дори и от анонимни хорица из детските площадки. Чакайте сега, задаваме ние един въпрос: ако не се удари и не падне детето десетки пъти, как ще разбере какво е болка от падане? Ако се изцапа детето играейки си, какво точно ще му се случи? Ако едно дете не се разболее, или дори не се закашля, до навършване на пълнолетие, как неговият организъм ще придобива имунитет? В един момент просто казваш “Хайде стига!”, което също е доста мъчничко решение, и им теглиш една на всички подобни притеснения. Не знам какво им става на част от “съвременните” родители – страховете им са като за компютър без антивирусна, от който се влиза основно в руски порносайтове, не са като за жив човек. За себе си знам, че оставиш ли детето да тича под ситните капки дъжд и да играе до насита в снега…то е щастливо на малкото истинско свободно негово време и не му пука за някакви параноични страхове на някакви негови роднини. А не е ли това най-важното? Не е ли най-важното да имаме деца, които не се страхуват да живеят детството си като деца и да опитат от всички детски радости и несгоди, вместо да се свиват под полъха на климатика и под шума на постоянно работеща прахосмукачка? Ако не оставиш детето да пробва, какво място остава за прословутите грешки, от които го пазим?

"Тя е почти двегодишен ангел. Толкова бързо….” 

Преди почти две години се случи това. След два месеца, едно мъничко създание, което озари живота ни, става на два години. Две години, които са като пътуване с високоскоростен влак на забавен каданс. И именно този период ме кара да си направя един своеобразен личен отчет. Период, в който въпреки всичко преживяно преди него, научих страшно много нови неща и разбрах, че имам да уча още безумно много. И период, в който започнах да осъзнавам истински думата семейство и това да се опитваш да си родител, и това да имаш съпруга – приятел до себе си. И думите, които ще подредя по-надолу, въпреки, че са в единствено число важат и за нея, моят друг ангел.

Научих се да казвам “не”

Малкото човече си се ражда далавераджийче, ако мога да си позволя този термин. Вродено му е с един опит да нацелва слабите ни места и да получава своето. Първото изпитание е да му покажеш какво може и какво не, а второто е самото “не” да не загуби значението си. Колкото повече пъти повтаряш “не” толкова повече думичката става просто звуков фон за детето. Смятам, че за момента се научих кога да го казвам за да го чува. Но е трудно. Успях да се преборя с инерцията, когато си дадох сметка, че русокосият ми ангел много добре разбира какво искам да кажа. И че вместо повсеместното забраняване е много по-лесно да се намират “разрешени” занимания – интересни и полезни за нея. Така тя сама се ориентира към тях и всяко “не” придобива необходимата тежест.

Научих се да бъда търпелив.

Не че винаги преди съм бил прибързан. Но според руските педиатри, навикът се гради при повтаряемост на едно и също действие или създаването на трайна връзка в съзнанието на детето с даден предмет, обстоятелство или действие. И търпението изведнъж придобива ново значение, и чието изпълнение може да се окаже невероятно трудно. Действително е такова. Но се опитвам да не забравя една българска поговорка за първите седем години … Нищо, че е почти на 2. Както минаха тези 2, така ще минат и следващите – като миг. А нищо не става от първият път. Или от вторият път. Повторението, освен баща на знанието и майка на забременяването, е и гарант, че си търпелив да учиш, да показваш, да помагаш.

Научих силата на страхът.

Страхувал съм се много пъти преди – да не ме набият в дискотека, да не ми се случи нещо в тъмното, да не ме хване тока, да не ме хванат, че преписвам, жена ми да не каже “не”…но нищо няма дори минимална база за сравнение с това, което се случи вътре в мен когато ми изпратиха детето в болница с направление за ЕКГ. И последващата ярост, когато се оказа ангина, а първата лекарката брутално некомпетентна. За съжаление съм имал поводи да се притеснявам за близки или приятели, но страхът за детето е нещо, което може само да се изпита за да се разбере. Старая се ежедневните притеснения, обзели повечето модерни родители – всякакви измислени болести, болежки, страхове от падания, изцапвания и студове, да не ми минават през главата, тъй като просто историята е показала, че здрав човек расте като се калява, а у дома, на 28 градуса на климатика няма как да стане това. Аз съм расъл на улицата в игра и не съм забелязал да ми има нещо от това.

Научих какъв магнит е телевизорът.

И не само. Научих колко технологиите се бъркат в растежа на децата ни – на почти две години дъщеря ми знае как и се опитва с мишката да си смени клипчето от епизода на “Барбароните” в YouTube, а ако не успее знае с кой клавиш се пуска отново. И това при положение, че невероятно рядко сяда да ги гледа. Знае вече кое дистанционно за къде е, кой телефон на кого е и дори успешно изпрати безброй MMS_си на един колега, за което Мтел даже ми благодариха в края на месеца. Елементарни неща за нас, но показателни в какво различно време растат нашите деца сега и колко бързо схващат вече. И особено внимание за телевизора – как тя замръзва пред поредната анимация, която какво и дава? Занимание? Емоция? Дотук само две детски й дават някаква емоция и то изразима в танци – Hocus&Lotus и PopSecrets, нищо друго. Но тя започна да търси телевизора, предпочита там, отколкото да си играе с нас, което означаваше едно – вечерите ( че и повечето време ) сме без картина на голямата черна кутия. И резултатът е повече от обнадеждаващ. Телевизия има в Мрежата, но предпочитам да се гоня, играя, рисувам или боричкам с нея, отколкото тя да стои като препарирана, вторачила един такъв никакъв поглед и в едни такива никакви предавания. Може да съм малко краен, но знам по себе си какъв наркотик беше телевизорът дълги години и не желая да го виждам и в нея.

Научих смисълът на свободното време.

Преди свободното ми време се запълваше с книги, секс, пиене, спане, компютърни игри и реални такива, всичко това с елемент на изненада, тъй като нали…свободно време е, не търпи планиране. Но сега е друго. Сега още с краят на работното време, на вратата скромно и с безкрайно срамежлива усмивка зад слънчевите къдрици, или пък с писък и тичане, ме посреща едно малко момиченце. Което далеч не иска много, иска малко игра, малко занимание, да се радва на малки неща – като да чисти с нейните мокри кърпички нейната си малка пластмасова чинийка, докато големият родител мие големите си чинии. И чак сега започнах за себе си да си давам сметка колко много значи не само да прекараш свободното си време някак си, но и да го изживееш. И да търся това свободно време. Това време, което се изнизва неусетно като копринен воал насред буря, но време, което завършва така, както никога преди – с прегръдка и целувка за лека нощ от дъщеря ми. Свободно време, което няма цена.

Страшно много неща за немалко време, което обаче изтече много, дори прекалено много, бързо. Но откри изцяло нов свят за мен и половинката ми, с която сме се заели в нашият си малък свят с най-истинското нещо за биологичната единица човек – да създаде и възпита поколение …