“Безпроблемна едностранна комуникация” Петър Ванев – Pierrot 2008
Имало едно време в едно друго господарство едно щастливо семейство. До него още едно. И си говорели и си споделяли, и се развивали. Но с времето се отчуждили малко по-малко, за да се достигне до сегашната картинка, в която комуникацията е нещо много особено. Просто не всеки иска да чува някой неща, иска да е настрана от някой неща, иска да си има сериозно лично пространство ( нищо, че нещата куцат ). Случват се и такива неща. И аз седя и се чудя как да се държа по-добре с тези въпросните, ако са ти дружки…Пиша това с ясното съзнание, че по този начин помагам на мислите си да се подредят като думичките по тези редове. Може би някой интернет приятел ще седне и между две бири ще даде съвет и сподели опит, който ще уцели в десятката.
Тепърва се сблъсквам с едно особено състояние на духа наречено “брак с дете” при доста от близките ми. Както и при мен, за мое неописуемо щастие. И се получава една странна метаморфоза при отношенията – изместване на центърът им. Тепърва ще си проличава колко сме си близки, тепърва ще се вижда кой колко е голям и щироко скроен като човек, и до колко е способен да носи кръста на родител и приятел. Тепърва просто. Мистиката, касаеща промяната на съзнанието след раждането на първото ти дете не може да се опише според мен. Някой е безкрайно отговорен като скала за приятелите, но свенлив като дете в сенчест ъгъл след раждането на детето си и егоистично свит в рамките на бутилката бира. Други ги удря нещо и от несигурни в себе си и хората около себе си недорасли деца, изригват и се превръщат в един стълб на семействата си. Има и такива които са живели колкото за живота, и за в бъдеще ще са така. Има и такива като мен, които не смеят да си дадат самооценка, не я търсят от други, но се опитват да се държат правилно и отговорно, защото да се държи добре всеки може.
И тук възниква един простичък въпрос – редно ли е да споделяш изцяло и както преди мнението си с другите? Дали това, което мислиш вече не е в разрез с техният нов светоглед? Дали мнението ти по даден въпрос, особено касаещ семейството и децата, няма да се приеме на нож, и от добър приятел да станеш близък враг? Дали можеш да споделиш вижданията си като приятел на приятел така спокойно и премерено, като си сигурен, че няма да обидиш чувствата на другият и ще бъдеш разбран?
От една страна такива съвети са трудно приемливи, защото вече си голям, имаш дом и семейство, което гледаш. Имаш собствена линия на поведение. Ставаш една идея по- отговорен ( уж ) и от тази гледна точка доста по-трудно се приемат нелицеприятни съвети и реплики. Докато преди си можел да кажеш “Баси прав си копеле, ама ме боли хурката, щото сме млади и ще се оправим. Благодаря ти все пак!”, сега е друго. Сега ти споделят, че не изглежда добре как се държиш с детето си или жена си; че нещо си се затворил прекалено; че си се държал супер темерутски онази вечер пред другите семейства…. Не съм се престрашил да кажа част от тези слова. Чудя се дали ще се наканя въобще, защото за жалост има за какво и на кого. Дали моето желание за изграждане на високо ниво на комуникация и споделяне би се разбрала правилно? Доста често съдя, че не всички са така открити и искрени. А ми се иска да говоря за това защото слагаш ли си автоцензура, лека полека започва да ти става навик, и комуникацията отива на кино. Завреш ли се в собственият си свят ще си останеш сам там. Освен, че се чудя дали въобще е удачно и етично да се казват тези неща, си и мисля – дали има смисъл? Дали ще бъда чут…
За съжаление не мога да се поставя на твое място, защото просто не съм го изживял, но мисля, че за някои от нещата, които говориш мога да си дам не компетентното мнение
Относно третия параграф (да не го копирам), според мен важи във всяка нова “метаморфоза” в живота на човек. Това питане “дали на този етап ще бъдеш правилно разбран” и т.н. според мен е едно постоянно питане с оглед на това, че човек постоянно се променя и изживява “големи” промени като да завърши нещо (и дай боже да стане по-умен или поне да разшири светогледа си), като да преживее трагедия, като да стане родител, да загуби родител, да постигне нещо, за което се е борил и т.н. С всеки нов етап в развитието си, човек винаги почва да си задава въпросите, за които говориш, а по-притеснителните да ги наречем си ги задават винаги.
“Доста често съдя, че не всички са така открити и искрени.” – болезнената истина! Срещу това лек няма. Така е просто
Иначе като “решение” на дилемата аз виждам т.нар. истински приятели. Всеки има приятели и приятели. Именно истинските приятели дори и първоначално да не приемат новият образ на човек след поредната метаморфоза, те поне търпеливо ще изчакат за да видят как ще се развие и няма директно да се отдръпнат или да ти забият нож в гърба. Това според мен отличава истинските приятели от просто приятелите. Те знаят какъв си бил, какъв си сега и какъв евентуално може да станеш, но приемат тези свои наблюдения и не са крайно критични към теб, или ако са, то поне имат смелостта да ти го кажат и да го обсъдите. Дори и в моменти като “Ех, колко се е променил еди кой си – не е същият”, точно истинските приятели изчакват, помагат или поне ти казват какво мислят без да се притесняват, точно защото са приятели! Затова според мен те винаги се броят на пръстите на едната ръка на човек, защото са от малкото специални хора в живота на човек.
Надявам се да се разбира какво имам предвид, а иначе изобщо не държа да съм прав! Това мисля аз и след голямо колебание дали да коментирам – реших да споделя.
Поздрави!
Благодаря ти много брат – коментарът е много силен и добър
Като негово доразвиване – към тези неудобни въпроси трябва да се инсталира и “крак” с отговори. Дали са готови за тях? Защото е факт, че ако реагирам ( което ипотетично приемаме, че ще стане ) както и ти казваш, то ще си проличи, но има и индивидуалното разбиране за това, какво е допустимо или не да се коментира.
Все ми се върти в главата картина от “Отчаяни съпруги”, не се сещам от кой епизод – седят две от героините и си говорят, и едната прави най-приятелска и интелигентна забележка за поведението на детето на другата. Втората става и казва “Колкото и да сме добри приятелки, моето семейство си е мое.”. И си тръгна. Знам, че е смешно, но …
Мерси, мерси
Не съм достатъчно опитен, но на този етап така мисля.
Иначе по казуса с примера от филма (чийто откъс и аз го помня
и ме е хвърлял в размисли) личното ми мнение (което пак казвам – не е задължително да е вярно) е, че трябва да се установи граница. С приятелите това е лесно – може директно да си кажете 1 към 1 къде е границата в коментарите за семейството и какво искате да не чувате един от друг или как точно да го чувате и т.н. Според мен е въпрос на да го наречем “договорка”, което е лесно между приятели. Другите, които са в “по-външния кръг” нямат значение. Не казвам, че е лесно, напротив – трудно си е, но не е непостижимо 
А иначе, нали знаеш, че тези холивудски филми само пробутват стереотипи и не е хубаво да им се вярва, пък и са насочени към тяхната им култура
Това един вид като успокоение и самовнушение, че не е вярно 
Общо взето това мисля по казуса с филма
mn me zatroogna tvoetoto ese za jivota i az kato ergen s1m zad teb mn zad1ljeniq ima 4ovek kato mu se rodi 1-to dete i otgovornosti mainatumu na ergenskiq jivot tvoq jivot e po hubav ni6to 4e si jenen za sestra mi ,hubavoto e 4e ima6 nqkoi do se be si zavijdam ti PAKO ela pri nas nqkopi den da vidi6 kak kuponqsvat Silistrenci!
))))
Не знам дали правилно схванах твоята дилема.
За сметка на това ще ти кажа аз какво мисля за децата и носите родители, пък дано е по темата.
Общувам с по-големи от мен хора. В един мо0мент всички се зажениха и се сдобиха с по едно-две деца. Това драстично намали броя на приятелите ми, но смея да твърдя, че това “окастряне” на приятелския ми кръг беше двустранен процес. Веднага давам примери. Две от най-близките ми приятелки родиха по едно и също време.
Едната напусна работа в третия месец и започна да се готви за голямото събитие. Училища за бременни, дълго четене на разни бебешки форуми и книги, йоги за бременни, пускане на Моцарт и всякакви други. Но някак си беше весело. Макар и леко прекалено, беше весело. Докато не роди. Тогава се затвори в къщи каза “ДЕТЕТО!” и с това се приключи. Всичко е нейния и живота на мъжа й се завъртя около малкото човече, памперси, шишета, стерилизатори, играчки, бебешки дрешки. Разговорите станаха само такива за “ДЕТЕТО” и когато ме питаха “Как си?” даже не дочакваха моя отговор. Не даваха никой да пипа “ДЕТЕТО!”, не ходеха до тоалетната без някой от тях двамата да е при “ДЕТЕТО!” и всякакви други психарски истории. Съвсем естествено се случи взаимното отчуждаване.
От другата страна остана другата ми приятелка. Спря да ходи на работа малко преди д ароди. Темата един месец беше “ДЕТЕТО” и “Колко съм дебела!”, но след няколко месеца нещата се върнаха към кажи-речи нормалното. Разговорите пак се завъртаха около “ДЕТЕТО”, но имаше място и за други неща. “ДЕТЕТО!” беше поставяно на гледачка, на баби, лели и всякакви други ентусаизирани роднини. И пак имаше шпамперси, шишера, стерилизатори и играчки. Просто тези хора си останаха същите, само доста по-отговорни, доста по-зависими, на моменти малко странни, но все пак същите добри приятели.
В този ред на мисли- нещата зависят и от теб и съпругата ти. Ясно е, че месец два и вие ще сте “ДЕТЕТО!”, но е важно след известно време да си дадете малко въздух и свобода да бъдете и самите себе си, защото всичко прекалено е вредно, само го знаеш. Това се отнася и за болезнената истина и откровеност. Даже да си мислиш, че някой след 10 годишна връзка с приятелката си и без планове за деца, който ти казва “Батенце, дай да ударим по един черен етикет, еби ги жените!” е пълен нещастник, намери начин да му го кажеш правилно, така че да те разбере.
Ами уцелила си първопричината – именно измененията, които настъпват след “Събитието” в приятелите ни. Общо взето дилемата ми е как да отреагирам на тази промяна ( ако е отрицателна ) – каквото и да кажеш това се приема през по-различна призма…Дори и приятелският съвет. Особено приятелският съвет.
Но си права – трябва да се намери начин да се каже…
Проблем, от онези, които “няма как да ги знаеш, трябва да ги почувстваш”. Съгласен съм напълно и с мнението на GaN. Вярно е, че никой не може да се нерче “компетентен” в посрещането на подобна отговорност, дори и да не ти се случва за първи път. Събитието си носи със себе си стрес за пет финала на шампионската лига наведнъж и няма как да не докосне някой съвсем интимни личностови черти, особено ако са в разрез с поемането на подобен товар върху плещите. За това на запад си има подобна консултативна мрежа ( и в България има, просто не е много популярна, за нашо неиформирано съжаление ), целяща да запознае бъдещия татко/мама не просто как да дондуркат малкото а и как да го приобщят към нормалния си начин живот. Промяната е неизбежна; как я контролираш е това, което я окачествява по степен на влияние и не ми се мисли колко деструктивна сила може да има контрола ако ти се изплъзне от ръцете. Пази Боже!