Из думите на един мим

България е една невероятно красива страна, в която голяма част от хората са си наврели страхливите очички между седалищните бузки и виждат истината, единствено като им се стовари със силата на шестместен асансьор на главата. И това само докато си спомнят колко са страхливи и отново си наврат нослетата на онова място.

Не, шегувам се. Всъщност нещата не са толкова зле. Те са си направо ужасни и абзацът горе е романтично-брутален опит да омаловажа колко недалновиден и страхлив е един голям процент от населението.

Трябваше ли да да пропадне един шестместен асансьор с дванадесет ( !!! ) души на борда, за да се установи, че имало предписание за ремонти / смяна и да се заговори за това, че не е редно да се тъпчат хората като сардини вътре? За щастие нямаше пострадали, но следващият път може и да има. И post factum ще се търсят предшестващи събитието виновни лица и ще се вземат мерки това да не се случва за в бъдеще. Все post factum активност. Управата на болницата определено си проси нещо с неизпълнението на подобни разпоредби, ако е имало такива, но защо никой не потърси вина в хората, които са го причинили? И аз съм се возил в тези асансьори и не съм пропадал, но сме били под 6 човека. Тези, които уж са жертви, не трябва ли да бъдат най-малкото укорени за това си безобразно тъпо поведение? Сигурно няма и да бъдат, и отново фокусът на обвинителната камера на общественото мнение ще бъде върху държавата, общината, пожарната, болницата и прочие.

Това може и да има връзка с един много интересна пандемия у нас …то може и да не е вирус, ами просто хоби. Става дума за абсолютно изкривеният “обвинителен уклон” в средностатистическият българин, който се къпе в шизофреничните медийни потоци от безумия по темата. Убеден съм, че никой няма публично да се запита дали и дванадесетте души, качени в асансьора за шест човека, не е виновен. Всички плебейчета ще бъдат заети с ромонът на злобата срещу анонимната и голяма държава по дървените им каски. Защото плебейчето знае, че е много по-лесно и безопасно да рипа срещу Царю, отколкото срещу конкретен човек, който има име и може да те срещне на улицата. Въпреки, че някой да чу имената на хората, причинили пропадането на асансьора?

Сега всички post factum ще мрънкат и стенат тихо под поредният стихиен и злобен натиск на криворазбраната общественост, как ще се проверяват всички асансьори, как ще има наказани длъжностни лица. Може би действително някой ще се замисли, че извън модерните кооперации и бизнес-сгради, асансьорите са от детските години на Мусолини, но това не е проблем на общината, държавата, МВР и прочие, и прочие. Има етажна собственост, ама тя не е актуална, когато трябва да се събират и дават пари за подобни неща нали? И лека полека, от място на място, хора ще говорят с хора, и ще им обясняват, че това може да се случи и на тях, и е редно да съберат пари и да си купят нов асансьор и да заменят старият с корабните въжета на Америко Веспучи и двигател като на дирижабъл. И post factum ще си гледат напред. Защото трябва да се случи нещо – някой да се размаже, да пропадне, да се срути нещо, за да мислим за напред.

Само, че вместо да се поучават от грешките си ( обществото е едно ), българчетата плебеи се мятат във вихъра на слюноотделянето по държавните прозорци и на пиянският рефрен “Това на мен не може да ми се случи”. И късметлииски оцелелите дванадесет човека някой ден ще са нетолкова късметлии други дванадесет човека. Но тогава пак някой друг анонимен ще носи отговорност, post factum ще търсим объркани решения, които никой няма да приложи и ще кимаме съжалително за обществените гладиатори – камикадзета, докато си тръгваме от нашият си Колизеум.