“Едно дете не е точно бяло табло, на което възпитанието е като рисуване с пастели”
Мислех да е кратко продължение на предходни мои разсъждения по отчета, но ще видим какво ще се получи.
След като си направих своеобразният отчет се замислих колко неща се научават от едни много малки нещица, които се случват докато още осъзнаваш, че си станал родител. Тъкмо изтрезнееш от поливането на събитието с другари и детето вече си носи само дрехите, че е станало време да ходи на ясла. Докато се възмущаваш на новите неща, като това да ставаш посред нощите за вода/мляко, вече на масата се храните трима. И това води след себе си доста изводи, освен как гадното време минава адски бързо, за което вече писах 
Една линия на възпитание
Това май ще е борба, която ще се води до пълнолетие, че и нататък. Осъзнахме ( множественото число визира мен и съпругата ми, детето още не включвам към осъзналите се – вечер ходи и се клати и па-па като патенце, май не се е осъзнала още…), че за да има дори и минимален резултат въздействието ни като родители на постоянно променящият й се свят, следва да следваме една и съща линия на възпитание и поведение към детето. Няма как да се случи каквото и да е било ако единият прави напук на другият, ако единият не подкрепя другия, ако за еднакви неща се прилаган различни критерии за оценяване. Поговорката гласеше нещо от типа за много баби – хилаво бебе и си е напълно права. Смятаме, че е важно, когато се отнася до изграждане на изначални навици и поведенчески модели, да следваме една линия, която ако осъзнаем ( за което се иска диалог, нали се сещате ), че не е правилна, заедно да променяме. Ако всеки дърпа към себе си чергата – нищо няма да стане. Децата са толкова податливи на разхлабване на режима, че ние докато си мислим, че още не ни разбират, вече им играем по свирката. Само, че се оказа, че това хич не е лесна работа – лошото на това да си станал “рязко” родител ( то друг начин няма – минат се, не минат няколко месеца и от див секс навсякъде в апартамента, вече виждаш само кърмене и памперси ) е, че трудно се научаваш да не си ТИ важният. Какъвто и диалог да е имало с половинката преди, сега той е на нова плоскост, тъй като не спорите за подпрените чорапи на стената или парите за доживотен абонамент за Maxim, даден за един месец за козметика на Avon моля ви се…И тук се показва доколко предходно граденото ниво на комуникация между партньорите е устойчиво явление или просто понятие с ветровита структура. Ако се намесят баби, дядовци и прочие става сложно, защото при тях е изначално инсталирана програмата glezene_vnuche1.01.exe и там сложно, но не и невъзможно да се наложи родителското виждане за възпитанието на детето. Важното е според мен, да не се забравя, че тук не възпитаваме кандидат – академик по ядрена физика, а малко човече, което се учи да яде, ака и ходи правилно. Колко просто, ама не…
Проба-грешка
Другият тънък лед, на който се натъкнахме е този на придобиването на изначални чисто човешки навици, свързани с осъзнаването и опознаването на голямото,мръсно и шумно нещо, именуващо се свят. Рязко осъзнаваш, че спомените ти, в които раните по колената и лактите, синките от падания и експериментите на тема “не ми е студено” са някак си неприложими за детето, когато ти си родител. И също толкова рязко си задаваш логичният въпрос “Защо да не са?” и ще си прав. Много ни е трудно, особено в толкова ранна фаза, да прескочим страха на родители за първи път ( родителите ми са възпитали три момчета и момиче в ерата “преди-Джон Атанасов” и някак си не им прави впечатление ) и да се сетим ние как се опознавали света като деца. Как ли? Ами сблъсквайки се с него, как…Сега има вече “модерни” страхове, относими към разни рецептурни книги на психотерапевтите, особено що се касае за мръсотия, падания, игри на открито и задружни мероприятия с други деца. То не бяха притеснения “да не се удари”, “да не се изцапа”, “може да се разболее” и прочие, изказани множество пъти дори и от анонимни хорица из детските площадки. Чакайте сега, задаваме ние един въпрос: ако не се удари и не падне детето десетки пъти, как ще разбере какво е болка от падане? Ако се изцапа детето играейки си, какво точно ще му се случи? Ако едно дете не се разболее, или дори не се закашля, до навършване на пълнолетие, как неговият организъм ще придобива имунитет? В един момент просто казваш “Хайде стига!”, което също е доста мъчничко решение, и им теглиш една на всички подобни притеснения. Не знам какво им става на част от “съвременните” родители – страховете им са като за компютър без антивирусна, от който се влиза основно в руски порносайтове, не са като за жив човек. За себе си знам, че оставиш ли детето да тича под ситните капки дъжд и да играе до насита в снега…то е щастливо на малкото истинско свободно негово време и не му пука за някакви параноични страхове на някакви негови роднини. А не е ли това най-важното? Не е ли най-важното да имаме деца, които не се страхуват да живеят детството си като деца и да опитат от всички детски радости и несгоди, вместо да се свиват под полъха на климатика и под шума на постоянно работеща прахосмукачка? Ако не оставиш детето да пробва, какво място остава за прословутите грешки, от които го пазим?
Имам наблюдения, че тези деца, които по-малко са били “възпитавани”, като пораснат, стават доста по-независими и по-добре се справят сами.
Искам да кажа, че публикацията ти много ми хареса, но не съм съгласна с част от нещата. На първо място не можеш да сравняваш нашето детство със сегашното защото -по наше време нямаше толкова много бройки МПС-та,т.е.имаше много свободно място за тичане. Второ нямаше толкова много бройки ЛУДИ хорица – наркомани, киселини, спринцовки с нещо вътре, педофили ит.н./мисля че ти ги знаеш по-добре/и други, други, други фактори. Съгласна съм, че трябва да дадем свобода на децата си, но трябва да е съобразена с времето на живеене и според мен в това се изразява голямата трудност – да уцелиш точната границата между свободата и свободията, за да стане от детето ЧОВЕК !
@Пламен – ами нормално е някак си, защото прекомерният контрол ражда изкривено желание за свобода.
А, относно местата – правило ли ти е впечатление как хората се бутат да си разхождат децата по места, където е трудно сам да ходиш – паркинги, кафенета и прочие? Като отидем в дунавската градина на Рига – че там има – няма 5 деца въобще! А навремето беше лудница! Имам приятели, които “не можели да ходят там, понеже било мръсно” и затова киснат на “чисти” места като Балкан, където има “толкова пространство….”
@Петя – за промяната в условията, при които живеем съм напълно съгласен и за необходимостта от малко по-различна и засилена безопасност. Но това не бива да се отразява на начина, по който децата следва да възприемат света и да играят през детството си. В подкрепа на това, което ти казваш, ще посоча само, че като дете никога не съм се сблъсквал с “кучешкият проблем” където и да е, а дъщеря ми миналата година я нападнаха в парка на Пантеона. За хората е същото. А границата…доста трудно е наистина
@Пламен, съгласен съм с твърдението ти. Аз имам същите наблюдения.