Из думите на един мим

Image Source: От`де да знам, ама си тича със статията!

Говорейки през годините минаваш през няколко периода на изразяването. Като дете си по детски тъпо и неподправено директен. Като юноша ( ха-ха, мръсна българска дума, която незнайно защо никой не употребява! ) започваш да мислиш само за чукане и бира, и съответно говориш само за това ( дори като описваш митохондриите и същевременно режеш пищова за класното по история пак си мислиш за свирката в събота вечер от Николетка от Б-клас ). Като студент почваш да говориш научно, да разсъждаваш с бутилка празна Каменица ( честно, и мъжете понякога не знаем защо… ), редиш трудни слова и то за една тройка. После брат ми… После е истината.

Аз бях болен психопат, който виждаше във всяко действие задна умисъл, разни заговори и интриги ми се плетяха в главата и аз се сърдех на дружките, че не са ме разбирали и странят от мен ( един път на центъра в Русе ме заливаха с вода и пяха за някаква анатема или нещо подобно…). После взех да уча. Там бях сам - няма мама, няма тате, няма батко и кака да ти обяснят смилаемо на другите действията, и аз почнах сам да ги тълкувам. Почнах и да говоря така - като другите. После срещнах жената на живота ми. И тогава си е*а мамата! Съобразяването с другият у дома е нещо невероятно сложно за моята скромна същност, и съответно това намираше проявление в думите ми. После идват и колегите на работа - десетки индивидуалности, с които да се съобразяваш и към които да се нагаждаш. Много хора покрай работата и приятелите - там трябва да внимаваш как говориш и преценявах думите си пред всеки, за да не се получи развален телефон или недоразумение. Накрая стигнах до един извод ( Гелката и Пацата да си поръчат по една бира, по дяволите! Аз черпя! ) - няма файда да се правиш пред другите на друг. И почнах да си говоря ачик-ачик ( баси дивият селски израз, ама много ме кефи..). Не ми изнася - казвам го. Супер ми харесва - споделям го. Не разбирам - питам, защото са ме учили, че с питане до Царско село се стига ( или друго беше?! ) Смятам, че знам за какво става дума - ами обяснявам си го, пък те другите може и да са непросветени, знаеш ли. Колко повече одъртявам ( на фона на моите години и моите прозрения, Аристотел или Мефистотел - абе накратко Тотел!, си е направо пенсия грохнала.), толкова повече съм директен и неподправен в приказките си, толкова повече се стремя да не оставям диря недоизказаност и съмнения зад мен. Директен, пък главата ми нали е здрава? ( Разбира се, тук не включвам някои случаи, в които се налага да намажеш истината с конфитюр от смокиня, да го поднесеш с препечена филийка с черен хайвер и маргарин, или други подобни… )

Да си директен няма нищо общо с това да си неподправено глупав, нито пък да си импулсивен като теле пред майка си ( или американски бизон пред железница ), или пък - да си болезнено искрен. Да си директен включва в себе си чисто сърце, разумен адреналин, и преценена и добронамерена прямота. И любовта, и приказката на маса, и жупелът са по - сладки. Аз се опитвам да не забърквам всеки пък човен от думи с объркани алхимични формули, а да съм си аз - точен и ясен. Не винаги добър, но Аз… Не спирам да се опитвам. Прямотата е правилният път, който заобиколен от гъсти лиани от болка и неразбиране, води до вътрешна хармония и осъзнаване на себе си. А искрен ли си със себе си, то значи може да си искрен и с другите…