Comments on: Лимит

By: satyS

satyS — Mon, 29 Jun 2009 21:01:34 +0000

Аааа… изчезна ми коментарът:((… Нямам сила да го пиша още веднъж, затова само края:

Да ти е живо името, Пиеро, пък и ти покрай него жив и здрав, а с теб и обичните хора! Да те слушат в къщи, ама и ти да слушаш; изобщо – усмивки и удовлетворения всякакви:))!!

By: satyS

satyS — Mon, 29 Jun 2009 20:57:27 +0000

1во да кажа, че много успокоително ми подейства, като четох това. Не че ми е гот, ако на други им е зле, но просто все е някакво успокоение да знаеш, че не си единственият, дето чувства, че нещо не е наред – с него самия или с всички накуп. А за границата – ами няма как да я няма, мисля си; винаги има 1 капка, която идва вповече на чашата, и 1 линия, отвъд която нещата просто са други, щото ние ставаме други. И даже май не е само до напрегнатостта на живота, макар че тя си има мястото. Има някакво зацикляне, точно тва си мислех оня ден; напрежението идва не от действието, вярно е, а от това, че усещаш това действие като неефективно, поне неефективно в оная посока, която вече виждаш като важната. За мозъка – мисля, че се наричаше “задпределно задържане”; когато натрупването на стрес (от какъвто и вид да е) води до постоянно високо напрежение, централно:), и оттам до невъзможност да се отговори с адекватна по амплитуда реакция. И доста съм съгласна, че някои не си признават положението – не само пред другите, а и пред себе си, което няма как да не додаде към стреса… и ето ти колелото се върти… върти… Ей че дълго стана пак.

)Та исках да кажа – ай честито, Пиеро, да ти е живо името; пък и ти покрай него жив-здрав, а с теб – и всички обични! Да те слушат в къщи, но и ти да ги слушаш; абе изобщо – радости и удовлетворения всякакви:))!!

By: Дачи

Дачи — Fri, 26 Jun 2009 14:35:51 +0000

Понякога е липсата на алтернатива.

Прегрявала съм – падаш на улицата, линейка, болница…

Когато след 5 дни отвориш очи, разбираш, че света върви и без теб…
Ставаш и продължаваш, но вече не можеш като преди, защото някои жички са се скъсали от прегряването и вече гърмиш много по-рано – ставаш много по-внимателен, по-малко взискателен и предирчив…
Добиваш по-философско отношение към нещата и задължително преосмисляш
Добре, че природата е толкова съвършена…

By: pierrot

pierrot — Thu, 25 Jun 2009 18:08:58 +0000

Непризнаването на подобен проблем, защото си е такова за мен, е още по – лошо. Ако можеш се опитай да се намесиш като приятел, защото разрушаването на такъв човек пред теб е доста болезнено.
Дали е от лошо планиране на времето? Дали от все по-малкото часове в календарният ден? Или от желанието ни да изпитаме максимално от това, което пуска изтисквачката на живота? Не знам…

By: Светлина

Светлина — Wed, 24 Jun 2009 20:03:35 +0000

А знаеш ли колко от приятелите ми имат нужда от такива лекарства, а не си признават? Айде, аз наистина се пренатоварвам психически и физически, но засега се усещам и чат-пат си правя почивки. Жал ми е за другите, които нито искат да се спрат, нито могат. За лимит не знам, но има някакво ниво, след което започват по инерция да се разрушават телата, духовете, здравината.
Сещам се за степният вълк на Хесе, за онези самоубийци, които не се самоубиват, защото постоянно искат да видят колко още могат да изстрадат.