Дали има такова понятие? Дали има ръб, който като прекрачиш ти се изключват батериите, все едно си се отдалечил толкова от контакта, че се е откачило зарядното? Дали не е като да минеш мъчителният Лабиринт на Амбър и да се строполиш в средата – хем успял, хем убит от умора? Защо напоследък повечето ми приятели са по-уморени от когато и да е било или на мен така ми струва?
Винаги ми е било интересно при интензивно натоварване на организма докъде може да се стигне и отговорът винаги е бил – „И малко отгоре“, защото физиката е нещо подвласно на тренировки. Но дали така е и с обикновенното ми килограмче и половина месо в главата? Дали като го тренирам на натоварване му създавам един вид имунизация към уморяване и претоварване? Много въпроси…
Напоследък в мен се затвърждава усещането, че освен финансова криза има и една друга – физическа и психическа у хората. Приятели, с които задължително обядвах един път в седмицата, не мога да видя от месец – два. Полудяли са от работа. Доста от хората, които познавам се оплакват, че нещо им се е струпало изключително много наведнъж. Лятото започва под дъжд от умора и пренатоварване май. А може и това да е проекция на моето лично виждане. Защото физическата умора не е толкова наяве, колкото психическата в края на деня, а на седмица още повече. Не е свързано с нерви, напрежение или нещо подобно. Просто отбелязвам, че ние се измаряме все повече. Преди време над чаша уиски в един пиано бар чух поне три непознати за мен лекарства, които приятелите ми използват за да притъпяват главоболието. Чак дотам ли е стигнало? Не е главоболие от алкохолизъм, а от пренатоварване. На млади хора. Дали не горим прекалено, все по-бързо и все по-интензивно?
В мен се задълбава убеждението, че интензитетът на животът ни се е увеличил многократно и изживяванията изпреварват малко капацитета на възприятията. Може и да греша разбира се. Не ме разбирайте погрешно – не ме плаши натоварването, плашат ме все по – кратките срокове, в които имаме нужда да почиваме за да се възстановим. Информация, действия, анализи, планове…май много хора са забравили как се почива качествено. На почивката се ходи с преносимия компютър, трите телефона, камери – за снимки и клипове във Фейсбук, mp3-player ( не мога да се сетя българска дума за това… )…и това съчетано с алкохол, ядене и евентуално басейн. Чувстваш се на почивка, ама не съвсем.
Май хората, на които не им дреме на шапката въобще, ще оцелеят най-дълго – познавам и такива, и освен, че им завиждам…не мога да ги разбера. Но са факт – светът се върти и те покрай него със своя собствена скорост. Способстността да игнорираш динамиката и да намалиш разхода на лична енергия е чудо за мен. Но да, има и такива хора…
При тях няма лимит. Няма граница, която да се стремиш да не прекрачиш. Дори и с цената на хапчета за главоболие. Знаете ли колко от приятелите Ви са запознати и използват хапчета за стрес и кръвно? Аз поне се изненадах…
Има ли лимит?
А знаеш ли колко от приятелите ми имат нужда от такива лекарства, а не си признават? Айде, аз наистина се пренатоварвам психически и физически, но засега се усещам и чат-пат си правя почивки. Жал ми е за другите, които нито искат да се спрат, нито могат. За лимит не знам, но има някакво ниво, след което започват по инерция да се разрушават телата, духовете, здравината.
Сещам се за степният вълк на Хесе, за онези самоубийци, които не се самоубиват, защото постоянно искат да видят колко още могат да изстрадат.
Непризнаването на подобен проблем, защото си е такова за мен, е още по – лошо. Ако можеш се опитай да се намесиш като приятел, защото разрушаването на такъв човек пред теб е доста болезнено.
Дали е от лошо планиране на времето? Дали от все по-малкото часове в календарният ден? Или от желанието ни да изпитаме максимално от това, което пуска изтисквачката на живота? Не знам…
Понякога е липсата на алтернатива.
Прегрявала съм – падаш на улицата, линейка, болница…
Когато след 5 дни отвориш очи, разбираш, че света върви и без теб…
Ставаш и продължаваш, но вече не можеш като преди, защото някои жички са се скъсали от прегряването и вече гърмиш много по-рано – ставаш много по-внимателен, по-малко взискателен и предирчив…
Добиваш по-философско отношение към нещата и задължително преосмисляш
Добре, че природата е толкова съвършена…
1во да кажа, че много успокоително ми подейства, като четох това. Не че ми е гот, ако на други им е зле, но просто все е някакво успокоение да знаеш, че не си единственият, дето чувства, че нещо не е наред – с него самия или с всички накуп. А за границата – ами няма как да я няма, мисля си; винаги има 1 капка, която идва вповече на чашата, и 1 линия, отвъд която нещата просто са други, щото ние ставаме други. И даже май не е само до напрегнатостта на живота, макар че тя си има мястото. Има някакво зацикляне, точно тва си мислех оня ден; напрежението идва не от действието, вярно е, а от това, че усещаш това действие като неефективно, поне неефективно в оная посока, която вече виждаш като важната. За мозъка – мисля, че се наричаше “задпределно задържане”; когато натрупването на стрес (от какъвто и вид да е) води до постоянно високо напрежение, централно:), и оттам до невъзможност да се отговори с адекватна по амплитуда реакция. И доста съм съгласна, че някои не си признават положението – не само пред другите, а и пред себе си, което няма как да не додаде към стреса… и ето ти колелото се върти… върти… Ей че дълго стана пак.
Аааа… изчезна ми коментарът:((… Нямам сила да го пиша още веднъж, затова само края:
Да ти е живо името, Пиеро, пък и ти покрай него жив и здрав, а с теб и обичните хора! Да те слушат в къщи, ама и ти да слушаш; изобщо – усмивки и удовлетворения всякакви:))!!