Езикът на децата

Диалогът е много трудно нещо. Много. Може би го съзнаваше. Тя имаше проблеми в комуникацията с онази от деловодството, а колегата в стаята до ксерокса хич не беше на кеф преди малко. Изпитваше трудности да намира точните думи, без да дава път на напиращата злоба и дребното заядливо говорене. Не знаеше защо го прави, а и надали и най-добрият лос-анджелиски психиатър би й отговорил еднозначно. Не можеше да намери време за всичко, което трябваше да свърши, камо ли да й остане за нея, а още повече за Него…Защо?

Имаше нещо сбъркано. Нещата не се развиваха така, както трябваше. Диалогът не вървеше. Той си искаше своето, а получаваше само ругатни, мъмрене и удари. Не можеше да разбере защо е толкова трудно да се държиш като човек в едни човешки взаимоотношения, а трябва да си изливаш нещото, наречено „злоба към света“ върху другите? Защо трябва да прибягваш към инструментът на страданието, наречен камшичен удар с ръка? Защо въобще трябва да има болка? Той не я понасяше. Ненавиждаше я. И болката, и Нея. Винаги когато му се приискаше нещо, вместо да му се обясни като хората, че не става, получава болка. Не го ли разбираха? Тя не го ли разбираше?

Не можеше да му обясни какво не й харесва у него. Винаги я избиваше на агресия. Винаги си мислеше, че може някак си от само себе си да се случват нещата. Някак си Той да разбере, че не биваше да зависи от Нея, тъй като Тя бе слаба и нещастна. Слаба, като стръкче изсъхнала трева срещу водопад, и нещастна…Толкова нещастна, колкото може само Тя да се направи. Тя имаше проблем с комуникацията и не можеше да го обясни това на Него. Не защото не знаеше как – а Тя май наистина не знаеше как, а защото Той нямаше да я разбере. Той никога не го правеше, не знаеше защо. Тя искаше той да не беше такъв, но не можеше да приеме действителността. Не беше готова за този род взаимоотношения. Не беше готова да му се моли. Не беше готова да внимава и да показва нещо друго, освен егоизъм. Особено към Него. Защо?

Когато поискаше нещо винаги получаваше отрицание или му се даваше със бързина, присъща на песъчинките в пясъчника, които отлитат като се появи онзи лош вятър. И с желанието да се оттърве от Него, защото Той беше там насила. Той не смяташе така, разбира се, но никой не го питаше. Чувстваше се малък. Чувстваше се виновен. За какво? Е, това е сложно. Нима Я е наранил като се е появил в животът й? Не, Тя го погледна с такава любов първият път…Любов от пръв поглед, нали така му казваха? Тогава какво не беше в ред? Тя беше толкова нежна отначало, че Той реши, че това ще е жената на животът му. Че ще Я обича вечно. Че желанията му ще бъдат общи желания, че Неговото време ще бъде и Нейно. Че желанието му да живее, животът, който имаше, искаше да го прекара с нея. Да играят на безкрайната разграфена шахматна дъска на животът, и Тя да бъде до него. Да играе и да се смее с Него. Като Него. Тя не го ли разбираше?

Тя страдаше, защото Той страда. Но някак си това оставаше в дълбините на подсъзнанието й. Караше му се постоянно. Държеше се с Него все едно й пречеше. На Нея. А май не биваше да е така. Държеше го изолиран от приятелите му, защото знаеше, че отнякъде му идва злобата и се държи лошо с тях. Подозираше, че Тя стои в основата на това явление, но беше прекалено слаба за да намери сила да го промени. Подозираше, че това ще й се върне тъпкано и ще си скубе посивелите коси след години, но нищо не можеше да направи. Той я дразнеше с всичко, което правеше. Хаосът, който правеше. Вниманието, което изискваше. Дългите безсънни нощи, в които тичаше из малкият панелен апартамент, не чуваща тишината на заспалите птици навън, а чуваща само неговите викове. Вече не чуваше дори ромонът на капещата мивка, а тътенът на неговите стъпки, които идваха. Към Нея. Тя живееше вече този живот сякаш на сила. Приятелките й се отдръпнаха от нея на тези тема, защото не я разбираха. Или не можеха. Знаеше, че щеше да се обвинява някой ден. Някой ден, ако разбере. Защо?

Когато протягаше ръце към нея го правеше с неговата неподправена любов, но … Винаги получаваше някаква странна смесица от злоба, примирение и желание да свърши бързо. Той не искаше да Я тормози, да Я притеснява. Знаеше, че Тя иска да му угоди, да е добре, да е задоволен винаги, но защо това някак си с всеки изминал ден ставаше все по-трудно? Желанията му бяха първични – да, игрите му бяха непринудени – да, смехът – истински, сълзите – изгарящи, а целта в животът – напълно тънеща в мъгла и неясна. Дали това беше проблем? Дали Тя не очакваше един готов за животът мъж, който да не е тормози и да й помага с боклука и да вдига канапето, когато Тя минаваше с прахосмукачката отдолу. Дали Тя не искаше да прескочи този етап от комуникацията помежду им и да се получи „ей така“? Той не съзнаваше това. Той не откриваше смисъл. Той имаше два рецептора на този етап от животът си – болка и радост. Гладът му бе постоянен спътник, но това бе разбираемо. Някъде вътре в себе си, някъде в слабите си гърди усещаше, че сърцето му биеше с тънка и леко зарадаща се неприязън към това, което се случваше. И знаеше, че ще дойде момент, в който нямаше да му пука. И за Нея нямаше да му пука. Но не мошеше да го разбере още. Затова преглътна поредният шамар по дупето и се хвана с две ръце здраво за люлката и не можа да разбере…Засега. Майка му щеше да разбере какво е трупал. Засега беше само на 3, но щеше да порастне.

Драги родители и приятели, може да смените Тя и Той както си искате. Не позволявайте този диалог да тече между Вас и Вашето дете. То е дар. Животът не свършва с него, но за него тепърва започва. Сеете ли с неприязън, няма да получите цъфнали лилии. Обичайте и уважавайте децата си, защото те ще порастнат. Тогава ще е толкова късно, че даже ще е късно за да угасите лампата в мъката си, чудейки се къде сте сбъркали…Да, знам, че го знаете.Знам…