Из думите на един мим

Моля, преди да четете текста си пуснете песента за фон. Благодаря!

Фиестата запали с тихо ръмжене и матовата й повърхност потрепера като изпъване на гърба на заспал звяр. Фаровете й осветиха замислена котка, сгушила се до кутия от газопреносната мрежа, която я погледна с поглед, съдържаща цялата мъка на света за едно свободно но самотно същество.

Със съскащ звук, пламналата за няколкосекунден и искрящ живот, кибритената клечка озари кафевия връх на навитите листа от тютюн и пурата поднесе на света своето малко и ароматно облаче дим.

Катренено черните гуми леко се завъртяха в техния си, еднообразен кръговрат и се поведоха по волята на водачката си. Знаеха, че тази вечер, както много други преди това, те нямат да имат посока. Знаеха, че движението е терапия, движението е цел, движението е живот, движението има смисъл. Алуминиевата повърхност, боядисана от незнаен и анонимен робот в огромен цех на „Форд“ в топло бордо металик, се понесе в тишината. Оранжевите маяци на уличното осветление прескачаха по автомобила и следяха с безмълвни очи отминаващите нежни светлини на стоповете.

Без пяна. Бирата се пие така. Леко студена, чашата да е приятно изпотена, и вкусът да е запомнящ се. Няма смисъл от пиенето на хубава бира като вода от чешмата. Той отпи с бавни глътки и с връхчетата на космите по брадата си проследи движението на една самотна капка, която реши, че не бива да бъде изпита. Погледна към писалката с нейният влажен връх, който искаше да нарисува мислите му.

Нежните й пръсти държаха волана твърдо и без капка колебание. Тя караше напред, тя не бягаше. Тя караше за да се движи, а не за да тъпче на едно място. Красивите й очи не се откъсваха от сменящите се като странно сенчест детски калейдоскоп картини. Тя знаеше коя е и не я интересуваше дали онези, който не я заслужават си дават сметка за това. Тя не е била никога нечий роб и никога няма да бъде. Една истинска дама избира, коя врата да й отвори кавалера, и тя го осъзнаваше с цялото си тяло. Нейде, в дебрите на дълбоката си и изпълнена с емоции душа, тя знаеше, че изборът е нейн и трябва да се заслужи. Прозореца на шофьорската врата се сниши за да позволи на топлия русенски вятър да се заиграе с прекрасните й коси. Не отрони дори и стон…

Мастиленият връх на писалката гледаше замислено бездънния бял лист под себе си. Стоеше толкова близо до него, но дали беше готов да го обезчести със словата на твърдата ръка, която го държеше? Дали беше готов да напише какво мисли, да изрази подкрепата си, когато единствената помощ като приятел, която можееше да даде е да бъде просто там, в рамката на вратата, и да споделя тишината й? Пурата леко изсъска, а нова доза от кехлибарената напитка се изля със самочувствие на нещо желано…

Нощният град е интересно нещо – примрял, снишил се все едно е заспал титан, оставил малките наплашени от дневната светлина същества да изживеят своите мигове на публично усамотение. Окъснял труженик пробягна по страничното огледало на порещия, спусналите се като речна мъгла отражения, звяр. Двойка, избягали от родителският контрол, младежи долепиха жадните си устни на начупена пейка. Мигач. Следващ булевард. Следващи образи. Но тя си е същата. Образите се сменят, а зрителят в опушения киносалон – не. Той избира кой филм да гледа. Самотата тази нощ, както много други, й даваше възможността да се чувства като прохождащ художник в малко, олющено и сбито студио – възможността да избира какво да направи. Женското в нея я накара да се почувства като Сизиф, но не съвсем – тя не побутна камъка отново нагоре по баира, а спря да го разгледа. Докато отново натискаше бутона replay на неоново осветената уредба в колата, си даде сметка, че няма мъж, който да я подчини. Тя имаше избор, имаше живота пред себе си. Нов булевард. Нов светофар, който намигваше съучастнически с единственото си оранжево око.

Мастилото засъхна неизписано. От бирата остана само недопита пяна, която осъзнаваше, че не е интересна и се стичаше бавно по заоблените стени на чашата. Течението отдавна беше отнесло на крилете си малките прашинки, останали от анонимните листа кубински тютюн. Той беше приятел и не можеше да се намеси в чуждата тишина, дори когато копнееше да се провикне, че тя може повече. Той написа „Аз съм тук.“ Погледна безмълвните звезди през кристално чистия прозорец. Те бяха безсмърните приятели на слънцето и луната, без да се намесват в интимните им чувства. Те знаеха, че слънцето избира как и на кого да свети, а луната се върти в безкрайният си тунел на размишления. Въздишиката му премина през стаята като разбита вълна върху безмълвна скала из среднощното море. Писалката полегна в кутията. Осъзнала, че ще бъде призована, когато има нужда да се каже нещо. Възглавницата го дари със студената си прегръдка.

Среднощният полет приключи. Топлото тяло на Фиестата полегна на отреденото му място пред бетонният колос на блока й. Ръмженето утихна и гумите се спотаиха в очакване на следващите желания. Токчето й се заби в мъртвата улица и тя пристъпи. Напред. Нямаше друга посока за нея. Звука от алармата се разнесе между пробуждащите се от зимен сън кестени, притеснен от заобикалящата го тишина. Уверената й походка я водеше към леглото й, където тя решаваше какво да се прави. Така, както в душата й. Докато разресваше косата си пред тъмното огледало тя знаеше, че не е сама. Тя знаеше, че винаги има приятели, които просто чакат, облегнати на студената дървена рамка на вратата. Които са с нея. Спускайки уморените си клепачи, тя осъзна, че приятелите са тези, които ще й подадат ръка, а не той който излиза набързо след поредната порция сексуално удоволствие. Тя имаше приятели, той не беше от значение. Важно е да имаш приятели…