Из думите на един мим

Знаете ли какво значи горното понятие? Това е психологическа нагласа, или може да се нарече синдром, която най – общо се изразява в това, че силно мразейки нещо ( било то понятие, действие, жената на шефа или шофьора на маршрутката, болен фен на дупките по „Цар Борис“ ), то се случва точно на теб. Това е една от основните идеи, застъпени в сдруженията на оптимистите – да преодолееш ненависта си към „Нещо“, като му се надсмееш и не ти пука. Или поне аз така го тълкувам,като от доста време се опитвам да съм основно оптимист, защото е по – здравословно и градивно.

Старая се да отвръщам с лека ирония на моментите, в които попадам и се сблъсквам челно с елементари и грубовати човечета и техните действия. Но понякога не успявам. Точно тогава, Мърфи наднича от ъгъла и натиска червеното копче, за да смени приложимия закон. С неговият. И тогава се получава ефекта на преливащата чаша или прекаленото много простотия на един път, съчетана разбира се с куп други труднодостижими пречки от всякакъв характер. „Идеалната“ комбинация от обстоятелства – кривонаредени звезди или диария на лунното влияние ако щете; благоприятстващи появата на тази гаргара със сетивата ти.

Само като я видях в далечината си знаех какво ще се случи. Със протъркана лилаво-синьо-черна шапка, тип „току що избягала от дом за луди в южно преградие на Дижон“; палтенце, в същия цвят, вероятно открадното от гардероба на възпитателка в същият този дом, и онези очила, присъщи на снайперист от трета южна есесовска команда. Или на жената на Рьоне Колаборационистта. Стисна хляба си в ръка, над старата черна чанта – от фЬешън колекцията „Добре дошла, О, зимо на 1962-а!“, пое си дъх и се надигна да види на коя каса има най – малко хора. Случайно погледнах и я видях. Тъй като при инсталацията на моята версия в къщи, са нагласили антивирусната ми програма да не приема свадливи, нахални, груби и комплексирани в безвремието си нахални баби и дядовци, то нямаше как тази да не усети моята ненавист и да ме атакува. И тя се огледа и без да се замисля – като боен картагентски слон заслизал от Алпите, се насочи към моята опашка. Или по – точно към моята особа.

Съвсем леко се изравни с мен, погледна ме с онзи поглед „не ти ли е неудобно, че още си тук?“ и ме попита дали съм на опашката. След моят положителен отговор, тя кимна и се намести леко встрани, но незаобиколимо пред мен. Е как предколедно да зарадваш тази дама като я избуташ леко и нежно встрани, с пълната си количка? Как ми кажете?

Обещах си ( докато бавно и методично пресирах нахалитета за да се усети ) да не се дразня на тези хора, а някак си да ги игнорирам. След тази случка посетих още няколко магазина. В последният Мърфи пак ми копи – пейстна по терлички нов образец, обаче подобрена версия – стил „ходя на Мартенските музикални дни от ’72-ра насам с тези дрехи“ и поглед на препила с шери пастирка. Този път се засмях, направих й място – тя бе решила, че сме се объркали, и опашката не започва наляво от касата, а не надясно от нея. Учтиво я поканих да мине пред мен с чистосърдечна усмивка на брадясалата ми физиономия. Тя даже не разбра. Нищо, поне аз си спестих няколко умрели в гърч неврона… Няма да си мисля за тези хора повече, дано спрат точно мен да чакат на касите. Ще почна да се плаша от нимфоманки….