Из думите на един мим

Ритна едно камъче и то падна с трясък в канавката. Уличната лапма присветна и сви, и без това студената светлина. Поредния тъжен ден е към края си. Влезе в тъмния вход, заскърца по дървеното стълбище, отключи със стария месингов ключ вратата и вдигна поглед към огледалото в антрето - „Гадно е да си тъжен мим копеле!“

 

Нещо ставаше в дълбоките рифове на душата му. Вече не оставят парички в кутията пред него на улицата, а го замерват с празна кутийка от „Виагра“ - че той самолета го вдигаше и без писта, кво искаха да му кажат? Не мислеше толкова за Нея, а крадешком поглеждаше към засуканата художничка на ъгъла, и си се представяше как й позира докато прави кофички по дантелена презрамка за фон. Не искаше да го съжаляват хората вече, искаше да се подиграват на себе си в огледалото – градивно е. Дори смени дясната ръка с лява – бахти, все едно не е сам верно… Извади от хладиника порцията замръзнала пача и го усети пак – пристъп в душата му, дълбок и мощен като барабан от ада. Изсмя се и се обърна към улицата – нещо имаше в окото му, нещо ново, една искра. Почти изсъхналото лале на перваза се скри зад корените си – „тоя изперка“ прошепна си то. Погледа му никога нямаше да е същия. Променящия се мим се хвана за стария стол и се отпусна. затваряйки очи го усети отново.

 

Прогледна с болка. Беше светло, лежеше като стара наденица върху скара на Женския до едно дърво, на една росна тревица, май беше на осмото тепе. Вдигна глава и видя мъж, който беше седнал на едно канапе и жулеше пред огромната плазма „Куейк“ на плей-стейшъна като на турнир, пропускайки някой дълбокомислен поздрав за семействата на някой противник. „Изперквам“ си рече на глас мима. Мъжа натисна „пауза“, остави джойстика и се обърна. Капки пот имаше под яката на разкопчаната му риза. „Думай“ рече той, „какво търсиш тук?“. Мима се огледа и рече „Бах мама му – себе си?“. Почувства се тъпо като в парламента. Онзи го изгледа като на държавен по наказателно и отсече - „На верното място си дошъл, да знаеш. Заповядай“. Мима пак го почувства, само че изпълващо го целият чувство – безкраен прилив на енергия и мисъл. Стана, протегна се, и си каза „Сега ще се сцепя“ и хукна напред.

 

Майндболт си взе джойстика, погледна как сянката на големите, железни порти поглъща образа на мима, изсмя се като шофьор от градския след протеста, и секунда преди да натисне „плей“ рече тихо „Идиот“.

 

Пиеро се осъзна на пода до съборения стол и уплашения поглед на съседа. осъзна, че има за какво да се живее. На следващия ден си купи простомер и си го закачи на стената – щеше да го мъчи, мамка му!

---

Идиотските проблясъци и безумният ми смях ще звучат в Идиотският блог, дано не ме изгонят за неприлично поведение …