“Мълчанието е злато, а ние явно сме алчни. Резултат?”
Нека позная – всеки от вас поне по един път е чувал репликата “И да му кажа, каква полза?”, нали? А жените – по колко пъти самите вие сте я изричали? А от къде пък на мен ми дойде на акъла да пиша за това ли? Ще ви кажа…(Уточнявам, че електронното мастило по долу е използвано за немалка част, но не всички семейни двойки!)
Примерът – мълчанието е злато
Седях си кротко на една маса, тихичко си люпих една биричка и четях някакво печатно издание, когато ми направи впечатление, че на съседната маса един мъж стана. Останаха жена, която стоеше до него и друга жена срещу първата. И именно тя се наведе след като мъжа се отдалечи и започна да се оплаква от него на доста висок глас. Не помня подробности, а и не съм се старал да запомня все пак. Но крайната реплика бе “Е защо не му го кажеш сега? – И да му кажа каква полза?!”….Уби ме просто! Лошото е, че не го чувам това за първи път, и то не само в женски разговори, но и в мъжки. Битовизмите, които ние в забързаното си ежедневие оставяме на заден план заради кариера/деца/хоби/приятели/секс, ни го връщат тъпкано, защото малките неща градят големите. Да де, ама да да не си развалят рахатлъка, доста двойки си мълчат за елементарни неща, което впоследствие прерастват в споделени проблеми пред приятел(к)и, после тънки вечерни попържни над порцията мусака с копър, преминават през лек, почти еротичен приплясник и го докарват до караници и нерви, познати от всеки латино-сериал или домашен опит. И що?
Секс, пари, деца
Трите ключови теми, които търпят изключително много мълчание в една връзка. И смея да твърдя, че е така, тъй като натрупах доста наблюдения и това ми се набива в моите грешни очи. Всеки мъж говори колко велик чукач е бил, как изперкал малката виетнамка в общежитието и го набол ( тук става нецензурно!). Доста се хвалят – ако могат, как са пили Джони за 10 лева еди-къде си ( сякаш някой го интересува ) и умират да премълчават ( и двата пола! ) нещата, свързани с децата си. Сякаш те сами ще изчакат Canonical да пуснат новият ъпдейт и само ще се оправят. Да бе…С жените положението е сходно – тези три ключови фактора в семейният живот, понеже са малко деликатни, са оставени за разговорите с приятелки до някой фикус в градинката. А вкъщи – мълчание като мумия от филм с Брандън Фрейзър. Е, то така не става…
Говоренето за един проблем е първа стъпка към решаването му
Това според мен е доказана, безспорна истина. А защо е толкова трудно да се спазва? Факт е, че в големият и забързан град нямаш много време за тези неща, а трябва. Комуникация с околната среда и общество водят до едно емоционално “умаряне” на говорният апарат, и или се стига до апатия или до раздразнителност. Тоест, ние можем да дискутираме по цял ден ( на тези от нас, на които не го работят ) неща, които ама въобще си нямат връзка с нас – ордена на Батков, някоя акция, слабата игра на Левски и ЦСКА или любовницата на шефа, а като се приберем у дома нямаме сили и желание да коментираме най-важните неща – тези свързани със семейството ни. Необходими са две неща – от личен опит 
. Едното е да не се хабим за неща, които нямат пряко значение за нас – няма смисъл, а и води до изразходване на енергия като на кварталната бръснарка, а ние не сме такива нали? Като говориш за неща, които нямат значение за теб самият продължително време, то и ти започваш да нямаш значение за себе си. И второ – не загърбвайте най-важният човек до себе си! Говорете за тези неща, които дават “на късо”, тези неща, които не са гладки като ледена пързалка, отделете денем по една чаша бира и две цигари време за да поговорите, за да не се налага после да се оплаквате на дружките, че “няма смисъл”. Винаги има смисъл, въпросът е дали ТИ го виждаш и го заслужаваш…
. Едното е да не се хабим за неща, които нямат пряко значение за нас – няма смисъл, а и води до изразходване на енергия като на кварталната бръснарка, а ние не сме такива нали? Като говориш за неща, които нямат значение за теб самият продължително време, то и ти започваш да нямаш значение за себе си. И второ – не загърбвайте най-важният човек до себе си! Говорете за тези неща, които дават “на късо”, тези неща, които не са гладки като ледена пързалка, отделете денем по една чаша бира и две цигари време за да поговорите, за да не се налага после да се оплаквате на дружките, че “няма смисъл”. Винаги има смисъл, въпросът е дали ТИ го виждаш и го заслужаваш…Ако Ви е харесала публикацията - дайте Вашият глас в \"Свежо\"
Евалата за тази статия! Дано повече хора те чуят, че наистина си е голям проблем в България това странно животно общуването
Благодарско!
Ами то май не само у нас – комуникацията става виртуална, и от там офлайн така е много трудно да се стартира.
Проблема с общуването със сигурност не е само у нас, обаче тук има интересни корени от времето на соца. Комуникацията е последното, което има значение за много хора като някои намират споделянето дори за признак на слабост. Други пък получават дълбоко удовлетворение от съчувствието на околните като споделят битовите си неудачи къде ли не. Статията е чудесна! Изобщо много се радвам, че попаднах тук.
filifionka: първо да благодаря за добрите думи и се радвам, че се отби, като се надявам да те виждам често
второ – това за социализма наистина е много правилно. Предполагам, че ще се съгласиш, че децата, които по онова време си прекарвахме летните почивки основно на село, сме свикнали да решаваме нещата без много много да задълбаваме, защото “не бива да се говори така сега” и прочие бабини диветини. После – споделянето като признак на слабост, е признак на комплексираност и недоверие в доводите си, които могат евентуално да бъдат оборени. Споделянето е висша форма на доверие и най-вече на самоосъзнаване, което ти позволява да покажеш, че се виждаш отстрани.
Не съм запознат с този тип отношение в чужбина много, но от това, което знам, динамичното и кариерно-настроено съвремие удря навсякъде…
Хареса ми отношението ти към поставеният проблем с общуването, но мисля, че корените му са много по- дълбоки и не са остатък от Соца. Българска е поговорката : “В къщата на обесеният не се говори за въже”, която аз тълкувам не само в буквален, но и в преносен смисъл. Т.е. да не се “”човърка в раната. Страхът от поставянето на проблема и евентуална нежелана развръзка кара хората да си траят. За да не изгубят и малкото конфорт, който са си създали или са им предоставили , приемат “стоически” ситуацията и “философски” се самоуспокояват пред други в собственото си величие. Видиш ли го тоя простак какъв е, но Аз съм над нещата и е под достойнството ми да ги коментирам с него.
В народопсихологията на българина е да трупа проблемите под юргана, а не да ги поставя на масата и да ги решава.Доказателствата за такова поведение са навсякъде около нас като се почне от междуличностните взаимоотношение и се свърши с обществено- социалните. Пак българският народ казва:” Целият град знае, само тоя, когото го касае- не.” А би трябвало да бъде точно обратното, нали?
Да, така е наистина. Ние сме доста търпеливи и толерантни хора, но сме и изключително мнителни. Особено силно се усеща в по-малките градове – гледаме другите, коментираме другите, и от там гледаме ние да не сгафим, че да не ни коментират. Сходно е положението и в приятелските, и домашни отношения. Факт е, че откритостта в отношенията е предпоставка за конфликт, тъй като се сблъскват убеждения и лични виждания, но пък това е единственият истински коректив. Старая се в личните си контакти да съм открит, но с напредването на годините ( особено след раждането на деца ) осъзнавах, че не всички са готови и имат желание да са такива.
В личен аспект предпочитам да си изясня взаимоотношенята с някого с риск да го изгубя пред алтернативата да се обзавеждам с неискрени “приятели”.
Така “отсявах сено от плява” и до мен остана само един човек, с когото теми табу няма. Но, винаги има едно голямо Но…зависи от характера на човека, от интелекта, от възпитанието му и т.н.
Колко хора приемат критика? Българина е невероятен критикар, но трудно понася критика към себе си.
Като се почне от “Велик е нашият войник”, който не е спечелил нито една война,
“1300г Велика България”, 700, от които не е съществувала на картата като държава, а като чужда провинция с българско население…
Трябва да се научим да си казваме истината за себе си и да я приемаме такава, каквато е. Фалша в историята се е загнездил в начина ни на мислене и във взаимоотношенията ни. Не знам. Може и да греша, поправете ме. Така си мисля.