Гледах аз едни репортажи. Спортни. Мачове. „We are the champions!“ …
И между репортажите – интервю на тема „УЕФА против расизма“ с личност, която не си направих труда да запомня. Нещо малко ме жегна, тъй като това е толкова болна тема колкото за спорта, толкова и за всяка друга сфера на живота.
Расизма във футбола, и въобще във спорта е лесно обясним – там се изливат емоции и натрупана омраза, която под шапката на още 10-20-30 хиляди души около теб става силно оръжие, а ти оставаш един никой. Толкова е просто.
Но аз съм раздвоен в това, което цели УЕФА. Можеш ли да се бориш срещу нещо, което не зависи от теб и ти се явяваш само трета страна в „конфликта“? Например какво общо имат чернокожите футболисти на „Лацио“ с убежденията и социално – етническата позиция на феновете? Точно нищо.
Но пък от друга страна е редно УЕФА да има позиция, тъй като наистина ако не сте присъствали на мач на „Васил Левски“, и да слушате 10 хиляди как имитират маймуна, въобще не знаете за какво става дума. Това на телевизора е смешна работа. Там е плашещо.
Имал съм възможност да дискутирам темата за расизма и спорта, с хора, които са служебно свързани с организация на мачове. Аз самия съм участвал като част от организационното ръководство на националния стадион. И сме стигали до извода, че расизма на стадиона е чисто и просто комплексарски синдром. Защото много малко от хората по трибуните могат да седнат на една маса, и да аргументират ( това изключва употребата на онези сложни трибуквени съчетания „ааа“ и „ъъъ“, и четирибуквеното изключение „ам’то“ ) защо обиждат чернокожите по стадионите. Защото не съм чул обидни възгласи към азиатски футболисти например. И докато за Западна Европа има донякъде логично обяснение – там има огромни малцинствени групи от африкански държави, които се възползват от предимството да са малцинство и предизвикват обратна негативна социална реакция, изразяваща се в древни колониални синдроми – роби, маймуни и други подобни. Е, като се замисля в България (дори и Онази България на три морета не е имало колонии, населени с чернокожи) не сме имали проблеми с негрите. Малко от хората на трибуната са имали според мен разбира се, възможността да говорят дори с чернокож за да си създадат елементарно впечатление. Е, от моя скромен опит – живях близо месец в Париж с един изключително симпатичен мосю Шарди от Джибути. Е голям пич е този Шарди! Както и всички останали чернокожи, които бяха с нас. И те говореха, и те ядяха, и те се смееха, и те бяха тъжни. Хора.
И като гледам тези призиви на УЕФА се замислям първо за нашата си градина – подражанието не прави нашите фенове „ПО -“ истински, като имитират маймуни. Смешни са. Жалки. И струват на отборите, които са домакини огромна сума пари. За пореден път ние показваме колко сме добри във възприемането на отрицателни поведенчески синдроми.
Но в Западна Европа е друго. Там наистина има отбори, където феновете са с доста крайни възгледи и са расисти, ама стои та гледай… Но пък са малцинство според мен, и те са основно в държави, където имат реални социални проблеми – интеграцията. Тази магическа обединителна дума на разединението.
Ако УЕФА се опитат един път да наблегнат на стимулирането на толерантното поведение? Не наказвай а награждавай. Ама не отборите, а феновете.
Картината би била друга.
P.S. И пак казвам за да бъда правилно разбран – разсъждавам само за расизма на стадиона, като намеквам това за евентуалните ми читатели, склонни за поставят политически етикети на щяло и нещяло.
0 Comments.