“Дали българин навън значи изолиран и самотен?”
Публикацията ми изпрати близка моя приятелка, която живее и учи в Германия. Много пъти е ставало дума за самоизолацията на българите навън и една вечер тя се съгласи да напише нещо по въпроса. Сподели ми, че е много хейтърско, но аз мисля, че е много тъжно. А вие?
Es war einmal…..така започват приказките в Германия…имало едно време…приказките с хубав край, в които накрая всички заживяват щастливо…да,ама не всички приказки са такива…
Имало едно време едни 19 годишни деца, следващи мечтите си…в германия…били весели, пълни с живот и енергия…и с онези чисти детски добродетели, помагали си…събирали се…станали почти като семейство…прекарвали Коледите заедно…биели се с яица на Великден…били почти неразделни…
Es war einmal…в какво ни превърна тази държава? Зашо не мога да издържа и едно събиране, на което сме всички? какво се случи с онези деца? Колко и кога пораснахме? Кое ни промени? Дори и преспективата цяла нощ да гледам сериали ми е по-приятна от мисълта, че ще прекарам няколко часа с вас….а ви обичах като семейство…мразя купоните, на които се гледаме като напознати, и се разделяме на няколко групички в различни краища на стаята….мразя да ви гледам измъчените, негативни физионимии….всички постигнахме, това за което доидохме, нали?! Тогава защо е цялата тази злоба, и завист, и непоносимост….защо подаряваме различни подаръци??? Зашо нямаме какво да си кажем? Пораснахме ли изобщо? Или загубихме всичко човешко, с което дойдохме?
Защо не ми липсвате? Дори за секунда…..защо станахте последните хора, на който бих се обадила ако имам нужда от нещо? Зашо вече не се питаме как ни е минал деня?…и не обядваме заедно,,,ей, какво стана с нас? Липсват ми онези вечери обаче, и детския ни смях…
Съжалявам…понякога, всъшност сигурно е по-лесно, просто когато ви няма не го отчитам като липса, но съжалявам, че се загубихме, като личности….и че на никой вече не му пука за дипломната работа на другия, или за държавния изпит, или за практиката. Съжалявам, че се чувствам по-добре с компа си от колкото с вас….нали казват, че човек най-много трябва да се пази от българите в чужбина….смятам, че доста добре се справяме да се пазим един от друг…просто защото вече нямаме нищо общо…всички сме виновни, позволихме го, или явно нашата приказка е друга…в края всички заживяваме разделени…по своему щастливи…и променени….
колко тъжно и вярно…
Тъжно наистина. Колкото и силен да е човек в чужбина, когато е заобиколен от “свои” се чувстваш много по-
Винаги ми се е искало да не вярвам на приказките за българи в чужбина, защото толкова много са така тъжни…
Неведнъж е ставало дума за това и наистина е много странно. Масовият манталитет е много важна основа – егоизъм, далавераджийство и прочие. Има много изключения, но основата е една…
Не само навън е така. И тук сменяме компании, ситуации, градове, начин на живот.
просто навън алтернативите за “смяна” са доста по ограничени…
Моят опит е друг – от около 15-тина години имам една група от около 10-15 човека, които са ми най-близките хора и никога не съм изпитвал чувставата описани в горната статия.
Според мен зависи от самите хора в дадена група, желанието им да влагат време в срещи с приятелите и най-вече кога си срещнал тези хора в живота си. Известна истина е, че приятелствата от детството са най-силни.
Предполагам, всъщност съм дори убедена, че различни хора има навсякъде, съответно всеки човек има различен опит от ситуации…за приятелите си от детството не мога да кажа нито една отрицателна дума, не съм казала и за тези хора, които са в обкръжението ми в момента, идеята ми беше, че хората се променят много посредством ситацията…
каква ли е ТЕНДЕНЦИЯТА? тфа дето ще ни повлече независимо от различието ни. И като си омръзнем всички какво ще стане с мене?
Някой горе вече каза, че няма значение, къде си – в чужбина или тук – всичко зависи от отделния човек.
Има един такъв доказан психологически проблем, че противно на очакванията, колкото по-задоволени материално са хората, толкова по-нещастни се чувстват.
Ти ме подсети, че аз скоро си размишлявах по този въпрос и мислех да напиша пост, но бях забравила и сега ще го направя.
Но за да завърша коментара – човек в живота си се събира и разделя с най-различни хора и не може да очаква, че към всички, имали значение в даден момент, ще продължава да изпитва същите топли чувства.
Силната привързаност често мутира в грозни чувства постфактум и колкото по-малко очаквания имаш към отсрещните хора, толкова по-малко ще се чувстваш разочарован. Трябва да има allowance, извинявам се за английската дума, ама не мога да се сетя за българския й аналог, просто трябва да се проявява разбиране, че времето, обстоятелствата а и хората сами допринасят за промените в себе си. Никой не може да остане такъв, какъвто е бил, защото това по-скоро е признак на застой.
И ако ти самият гледаш на останалите по този начин и само негативното виждаш в тях, защо не се замислиш, какъв си ти самият? /това е реплика не към теб, а по принцип/.