Телевизионно-социална дискриминация

“Това си е дискриминация, не онова…” Петър Ванев – Pierrot 2008

Дискриманицията най-общо е противоправно предпочитане и толериране на лице или група лица пред други на основание техен определящ признак. Това Ви е известно. Чуват се през годините различни случки, основно с етнически аромат. Има и корупционна дискриминация, но това е друга тема. Има и един друг, грозен случай на неправомерно толериране и подпомагане. Телевизионната дискриминация.

Ролята на журналистите

Освен отразяването на обективната действителност, журналистите имат и разледващи функции. Разбира се, не същите като на МВР, но сходни – целта е показване на допуснати нередности, визуализиране на действителната обстановка и евентуално – изобличаване на допусналите това да се случи. Много, ама много рядко реално това се случва. Причините са много и не са географски определими, има ги и на други, по – развити местенца. Но защо тук разследващата журналистиката е под нивото на река Дунав? Отдавам не малко значение и на изключително ниската обща култура на част от гилдията, която инак много уважавам и още по – ниските критерии залагани от техните ръководители. Разследването е преди всичко интелектуален труд, и никой не е казал, че това е лесно.

Социалното неравенство

Огромната илюзия, в която за съжаление тъне част от българската журналистика, и респективно нейната аудитория, е невероятната социална несправедливост в полите на Стара Планина. Наистина не сме цъфнали и вързали, но ако почнат да се изреждат ситуации в други държави извън т.нар. „трети свят“ просто ще разберем, че социалната изолация и проблеми са 50 на 50: държава – общество. И в „големите“ осем имат невероятно тежки проблеми, свързани със социалното разделение, но там това е работа основно на министерствата, не на журналистите. И все си мисля, че когато там се развива темата за социално неравенство се има впредвид умишлено нарушаване на социалните права на един човек, неговото семейство или група от лица. А тук?

„Евтините сензации“

Любима тема на родните „журналя“ ( да ме прощават професионалистите! ) са многодетните семейства! Самотна майка, в повечето случай циганка, с деца като за половин рота, в една или макс две стаи. Тема убиец! Викат се общински работници, социални комисии и се започва една кампания да уредим горката майка със спалня! Днес гледах една българка с осем ( да мили майки – 8 деца!, в една стая! ), която е пред изгонване от дом за настаняване. Къде е интригата? Наистина, осем деца са си осем деца, ама аз що не съм си направил толкова?! Защото не мога да ги гледам, много просто! Да ме прощава, ама има разни добри каучукови изделия, които помагат в края на крайщата. Била настанена и преди в общинско жилище, ама не си плащала. Ами защо общината да е длъжна да издържа неразумни семейства?! Защо държавата трябва да е постоянен гарант, че като се освиниш в личният си живот, ще има кой да ти плаща сметките и да ти носи хамбурски саламец през ден?!

Такива „репортажи“ по-скоро ме отвращават и настройват против такива хора, не че не съм принципно против. Аз мога да работя, да плащам сметки и да се мъча да гледам детето си, могат го и го правят адски много хора. Защо трябва подобен екземпляр, който не се пази сам, да е толериран и преди мен? И то заради журналистически натиск? Защото няма какво да се кривим – никой общински или социален работник, още повече ръководител, не е иска да е в устата на хората и журналистите с подобен казус, и бърза да им затвори устите. А жилище за мен?

Tags: дискриминация, журналисти, социално