“Дори и магарето има нужда от поощрение” Петър Ванев - Pierrot 2007
Оценяването е един акт на поощрение, акт на разбиране и желание да се усъвършенства оцененият. Оценяването се ръководи от доста различни идеи, принципи и разбирания, но най-важният от тях е умението да надскочиш стената на “Аз”-ът и да посееш от твоите семена в общото поле. Оценяването е действие, за което се иска постоянство и чисто сърце. Ключовата дума в моето разсъждение тази вечер е “Поощрение”.
Същността на поощрението.
Когато някой направи нещо добре или се опитва добронамерено да го направи така, то най-добрият и благороден жест към него би бил поощрението и похвалата. Това са магически действия, които могат да доведат само и единствено до увеличаване на желанието на поощряваният да успява и се държи правилно. Тук не споменавам благодарността, тъй като не е обект на моето разсъждение въобще. Всеизвестна истина е, че добрата дума дори при провал е най-правилният ключ за израстване на човек и не му позволява да изпада в дупката на депресията или да се впише в портрета на неразбраният. Доброто отношение поражда такова, докато лошото отблъсква и създава подобно. Но има нещо по-лошо от лошото отношение - безразличието.
Пасивност.
Всеки е имал случаи, когато се е старал и е вложил всичко от себе си за да постигне добър резултат или да се държи правилно и безконфликтно. Всеки, сигурен съм. И всеки е имал нещастието да срещне понякога непоколебима стена от постоянно незачитане, неоценяване и неразбиране на усилията си. На какво се дължи това негативно и гадно поведение? На егоизъм? На гаднярство? На чувство за лична неудоволетвореност? За всеки си има отделна причина, но сигурно има някакъв правилен подход, еднакъв за всички. Някакъв универсален психо-съвет, който да върши работа при шеф-гадняр, партньор-неебавка или половинка-унищожител на старание. Не е възможно да няма начин дори непредолимото желание да НЕ оценяваш и поощряваш подобряването на поведението и действията, да не бъде преодоляно!
А какво да се прави тогава?!
Много е гадно усещането! Полагаш много пот и нерви в това да си винаги изряден и точен, да се държиш на ниво не само в подходящите случаи и да се учиш от грешките си толкова бързо, че сякаш да не са се случвали. Стараеш се да запомниш дребни неизкореними прищевки, да отбелязваш навици, които не можеш да промениш и да свикваш с движения и отреагирания, които биха прогонили и добрият психоаналитик! Не мога да си обясня как може някой да се старае да ти угоди, да не ти пречи и да се съобразява с личните ти моменти и желания, да съобразява действията си с твоите и накрая ти да му кажеш, че нищо не прави?!?
Аз се опитвам да съм пас в подобни моменти, но не винаги успявам. Опитвам се да се нагодя и да намеря нов път към личното ми оцевяване. Дали старанието да се нагодиш не е грешката, а трябва да спазвам моите принципи докрай?
3 responses so far ↓
1
Таня
// Aug 14, 2008 at 5:43 pm
Отговорил си си сам накрая - в голяма степен именно желанието да угодиш предизвиква подобна реакция. Но това е така само при хора с ниско възпитание и самочувствие или пък при такива, на които не си симпатичен. Върху всичките причини много трудно се работи.
Един възпитан човек с добро самочувствие никога не би подминал старанието у другите, стига само да не си мисли, че му се подмазват с цел някаква облага от негова страна. Но дори и така да е, той ще даде знак за това.
Много често комплексираните хора на високи позиции не реагират, защото се страхуват да не издадат своята слабост по някакъв начин - един вид правят се на недосегаеми и общуват само със себеподобни. За такива шефчета чистачките във фирмата са прозрачни, те не казват “добър ден” на хора, които не са шефчета като тях.
Мен ако питаш, бегай надалеч от такива духовни прошляци, не ти трябва тяхното внимание. Самият ти трябва да ги държиш на разстояние от себе си, защото са вредни за душата на човека.
Аз самата съм пътувала дългия път на това да се старая много и най-накрая да не ме оценят подобаващо. Защо беше всичко това? Много често си задавах този въпрос - защо не ме оценяха подобаващо, когато аз работех много повече от други хора, които все пак обаче получаваха по-добри заплати и длъжности от мен, защо?
Минаха години и разбрах - първо защото аз самата се оценях ниско за момента и подценявах своите качества и умения не без тяхна помощ разбира се. Те бяха дребни души, които вместо да развиват потенциала на служителите си, се стараеха да ги смачкат и да направят от тях мижитурки, лесно поддаваща се на манипулации.
Когато промених обстоятелствата и си дадох сметка, че знам и мога много повече от доста хора със самочувствие многократно надвишаващо моето, започнах да отстоявам това, което искам и имам. Давам толкова от себе си, колкото иска от мен позицията, която заемам и малко повече в случаите, когато ми е интересно и предизвикателно. Оттам нататък - нито грам повече.
И хората около мен свикват, че ценя себе си и усилията си и започват да ги ценят и те. Научих се, че хората не оценяват подобаващо нещо, за което не са молили и платили, независимо колко добро е то. Трябва да даваш само когато ти поискат и то разумно. Дори трябва да се пазариш, неслучайно е измислено това нещо пазарлъка - в умелото пазарене двете страни опознават своите силни и слаби страни и резултатът се решава именно докато трае надлъгването - дори и да не става дума за покупка на халва. А бе интересно е, като се замислиш
Иначе бъди щедър, само когато си анонимен.
2
Таня
// Aug 14, 2008 at 5:44 pm
Уф, дадох си сметка, че първият параграф звучи много двусмислено, затова да поясня - хората с ниско възпитание и самочувствие не оценяват /или не показват оценката си/ за старанията на тези около тях. А не че е обратното.
3
pierrot
// Aug 19, 2008 at 8:54 pm
“Трябва да даваш само когато ти се поиска и то разумно.” Много ми е трудно да го приложа в едни отношения, където не се разчита на изискуемост, а на интуиция.
Но това, което ти си написал показва, че много често си разчитала на собствената си оценка и не си дооценявана…И си го написала много добре
Leave a Comment