Из думите на един мим

С интерес очаквах не толкова провеждането, колкото предварителните мнения и последващи анализи за Sofia Pride Festival. Поради няколко простички причини, разбира се:

- очакванията от насилствени опити за предотвратяване провеждането на мероприятието бяха много по-слаби от предходната година, когато се стигна до физически опити да се покаже кой е по-мъж. Това говореше за едно любопитно и добронамерено изчакване, което е добре.

- призивите за толерантност бяха многократно по-звучни тази година, и от дипломати и сериозни политически фигури. Това говори за ангажираност със социалното явление дискриминация.

- 26.06 е обявен за международен ден на толерантността и правата на човека, и исках да видя дали ще бъде само в един нюанс това събитие. Защото правата на човека и толерантност са за мен малко различни неща – едното е юридически и етичен стълб, необходим за нормално човешко поведение, а второто е поведение, което се заслужава.

Предварителните материали и прогнози бяха много постни, като не ми е ясна причината за това, особено на фона на дълбокомислените анализи после. Когато си готов да държиш аналитични речи е редно да можеш и да прогнозираш. От медиите, които следя се прокрадна една миловидна пасивност към предстоящото и на последващ етап – провелото се събитие. Констатира се, че ще се проведе нещо / че се е провело, дали ще има безредици / не, нямаше, и така събитието според мен си остана само като малко по-цветен ден на смачкания лист от календара, показващ дните на поредния месец от поредната година.

Дали предизвика засилване на толерантността в нашето общество?

Дали призивът за спазването на правата на човека бе ясно изразен и чут?

Дали проведеното мероприятие ( дума, която между другото може да се използва в изречения, без в тях да присъства “ДС”, “МВР” и прочие ) оправда прогнозите и постигна целите?

Очакванията за насилствено вмешателство от страна на националистически параполитически формирования не се оправдаха, което наистина е добре, извинявам се за повторението. В България това са сдружения от хора, които не преследват идеали и цели, а май само финансиране. Нямаше атака и от каквито и да е други страни – хората гледаха. Нямаше насилие, тъй като насилието ражда насилие, а в насилието няма истина. Каквато и да е тя, според този, който я търси.

Призиви. За Толерантност. За Права на човека. Така разбрах аз анонсите на събитието. Но както посочих по-горе това са две различни понятия. Като понятия и прилагане имат множество допирни точки, но по същество на улицата това са понятия, отстоящи на съвсем различни тротоари. Поради една проста причина. Едното е изначално Право на Човека, а другото е поведение, зависещо от културата на конкретната личност и общество като цяло, и от поведението на претендиращият да бъде толериран. Доколкото правата на човека са сборник от законови, морални и обществени постулати, в които всеки от нас би следвало да е възпитан, да знае и да спазва, то с толерантността в двадесет и първи век нещата не стоят толкова просто. Докато Правата на Човека са безценни, то Толерантността си има етикет с точно фиксирана цена, която трябва да бъде заплатена. И тя, между другото, въобще не е висока и обществото, в неговата цялост, няма никак да обеднее от нейното заплащане. Прост пример: Иван не харесва въобще как съседът му Георги е нетолерантен към неговото лично пространство, като надува честичко вечер Axell Rudi Pell, но пък Иван не плаща цената на толерантността, тъй като хич не лишава Георги от възможността да усети по безкрайно надутите децибели потта на димитровградските ма`анета. Петър пък е толерантен и слуша любимата си келтска музика със слушалки и съседът му Николай след първата културна забележка вече не се опитва да срути блока с Brithney Spears. Не е много нали? Да, но от Чили, през Испания и България, та чак до Япония е модерно да се говори за толерантност плюс нещо много лошо. Да се изисква толерантност. Съжалявам, но това не е къшей ръчен хляб, че да го дам току – така. Съвременната толерантност изисква някак си да зачитаме правата на различните във всяка една форма пред правата на нас, обикновените. Е, който е съградил и който поддържа тази линия на поведение е леко казано на грешната гара. Человешкото съзнание не приема различието толкова лесно. Но е невъзможно да го приеме, когато му го сложиш с табела “ПРИЕМИ!”. Ето да вземем предвид всички, които искат да са различни в своята сексуална наклонност. Те искат да са равни. Аз лично познавам хомосексуалисти и ги толерирам и приемам, въпреки личното ми мнение, тъй като те не ми набиват сексуалността си в очите. Секса нали беше домашно явление на общуването, защото някак си на мен не ми е разрешено да парадирам, че съм хетеросексуален? Последното за мен означава да правя секс с жена на публично място или нещо близко до това, тъй като целувката е проявление на приятелство. Образно. Моите познати хомосексуалисти си държат секса в тях, а пред мен и другите са нормални хора. И аз ги приемам като такива, толерирам тяхното желание и не накърнявам техните права. Но вижте, ако се появят по розови кожени прашки пред дъщеря ми по телевизора и въртят крака като ударени от мълния, борейки се за толерантност…не, няма да го толерирам. Защото аз не правя така пред другите. Същото важи разбира се и за всички останали, които се чувстват дискриминирани и нетолерирани – самото желание да си толериран не е достатъчно в нашето време. В нечие друго време, на друго място – може би. 6 милиарда души по това бедно въртящо се кълбо чакъл нямат време да толерират, само защото трябва. Така си мисля аз, разбира се.

Ако болестта на двадесети век бе синдрома на придобита имунна недостатъчност, която погуби не една голяма личност, то болестта на двадесет и първи век предполагам, че ще бъде синдрома на насилствено придобита толерантна недостатъчност.

Жените преди 200 години са се борили докрай да бъдат толерирани като равни и сега, 200 години по-късно, не малка част от тях работят, учат, възпитават, ръководят и политиканстват не по-зле от мъжете. Те са си извоювали правото да бъдат равни. В тази връзка, феминистките могат да отидат в музея да хапнат едно KFC. Отметка просто. Какъв и къде е генералният проблем и други … обществени групи да не могат? Да се бориш за толерантност може би е по-трудно от колкото да претендираш за права като нетолериран? Защо аз да дарявам толерантност на тези, които протестират, че са нетолерирани и в крайна сметка, всеки път, са по-толерирани от мен? За какви равни права на човека се борим, като борците стават по-равни от другите след протестите си?

Дали толерантността има цена в този случай? Препатилият български народ е казал преди много време “Насила хубост не става”. Колкото и архаично да звучи, така е и сега.

Аз го разбирам по следния начин: да толерираш различните означава те да толерират твоето право да бъдеш нормален. А не да изкривяваш личните ми представи за нормално, като претендираш да те приемам публично, че си различен. Остави ме сам да преценя, съобразно твоето поведение, колко нормален си. И сам да платя цената на бъде толерантен.

ДО Председателя на КЗП

КОПИЕ:

1. Банка Пиреос България АД

   customerservice@piraeusbank.bg
   

Ж А Л Б А

От Петър Петров Ванев

гр. (с.) Русе, ПК 7000, ул. Борисова, ********** тел. *************

е-mail peter@vanev.info

Относно:

Агресивна търговска практика, съчетана с принуда, от страна на Банка Пиреос България АД във връзка с прекратени договорни взаимоотношения за издаване на кредитна карта Visa

Изложение на обстоятелствата по спора:

Съгласно сключен договор на 01.09.2005г. в гр. София между „Банка Пиреос“ АД – Гърция чрез клона си в гр. София и мен, придобих право на ползване на кредитна карта Visa Classic с номер 4117111000752003. Предоставената карта съм я ползвал до 01.11.2007г., на която дата попълних молба за закриване на кредитната карта ( съгласно Раздел III точка 1 параграф 1.9 от договора за издаване и обслужване на кредитната карта). Към тази дата задълженията ми към банката – издател са били в размер на 341,94 лв., които са платени в клон 0135 Стамболийски в гр. София. След заплащане на дължимите суми, картата бе надлежно унищожена.
На 09.12.2008г. във връзка с подававането на документи за кредит Експресо към SG Експресбанк, в клон 0172 Русе Иричек на Банка Пиреос заплатих сумата от 6 лева за издаване на удостоверение, че сметката ми към банката е закрита и нямам дължими суми. Такава ми бе издадена и се намира в кредитното ми досие в SG Експресбанк.

В началото на месец юни 2010г., на адреса ми, посочен в договора с Банка Пиреос от 01.09.2005г. е получено писмо от фирма С.Г. Груп ( S.G. Group ) клон София, в което ме канят извънсъдебно, в срок до три дни, да погася задължение към тях. След като се свързах с тях, разбрах, че се касае за сумата от около 28 лева, която не съм платил на Банка Пиреос. Поех ангажимент да проверя задължението, тъй като знаех, че съм изплатил всички дължими суми към въпросната банка. Посетих клон Иричек в гр. Русе на Банка Пиреос, където служителка на банката ми заяви, че действително от май месец 2009г. (!) имам отчетено задължение в размер на 19 лева, което не е платено и с лихвите е достигнало сумата от 27 лева. На логичният въпрос въз основа какъв юридически факт е изискуемо това задължение, служителката заяви, че не може да посочи, тъй като това не е видно от системата на банката.

Своевременно, на 11.06.2010г. във връзка с изключително влошеното здравословно състояние на мой роднина ми се наложи спешно кандидатстване за кредит – овърдрафт от обслужващата ме банка – SG Експресбанк. След подаването на документите, обслужващият ме кредитен инспектор се свърза с мен и ми каза, че Пиреос Банк са ме въвели като неплатежспособен кредитополучател в Централният Кредитен Регистър на БНБ със задължение от 27 лева. По този начин ми бе блокирано искането за кредит. Тъй като се налагаше спешно заминаване по горепосочената причина, аз нямах време да предприема необходимите процедури за оспорване на възникналото задължение, още повече, че съгласно Договора – Раздел III точка 1 параграф 1.8, задължението първо трябва да се плати преди да се оспори основанието за неговото възникване. Поради тази причина, на 11.06.2010г. в клон Иричек на Банка Пиреос в гр. Русе заплатих сумата от 27,05 лв.

Така, без каквото и да е логично обяснение и правно основание, се наложи следствие независещи от мен причини, да заплатя 27,05 лева на Банка Пиреос 31 месеца след прекратяване на договорните ни отношения, унищожаване на кредитната карта и 18 месеца след като същата тази банка ми е издала удостоверение, че сметката ми е закрита и не дължа никакви суми. С това си действие Банката нарушава чл.68к т.6 от ЗЗП – тя изисква от мен заплащането на сума за услуга, която не съм искал и дори не съм могъл да ползвам.

Допълнително, Банка Пиреос продава моят дълг към друга компания, която от своя страна поставя условия – срочна покана за извънсъдебно изплащане на дължима сума, което се явява принуда да изплатя неясно защо възникналото задължение. Това се явява принуда съгласно чл.68и т.5 от ЗЗП – заплахата със съдебно дирене на задължение, което в така описаната ситуация е невъзможно да възникне.

Също така, чрез неправомерното ми въвеждане като неплатежоспособен кредитополучател в ЦКР на БНБ, Банка Пиреос налага пречки, които не са регламентирани в договорните ни взаимоотношения, към момента на тяхната валидност, следствие които аз не мога да получавам кредити от други банки. Считам, че това обстоятелство също следва да бъде взето предвид при разглеждането на жалбата ми от Вас, тъй като е посочено в чл.68и т.4 от ЗЗП.

Искане на потребителя:

Съгласно чл.1 ал.2 т.3 от ЗЗП имам право да предява законово обоснована претенция към Банка Пиреос АД за нарушаване на потребителските ми права и нарушаване на икономическите ми интереси.

Приложения:

1. Сканиран договор между Банка Пиреос АД и мен от дата 01.09.2005г. – 1 файл

2. Сканирана молба за закриване на кредитна карта от дата 01.11.2007г. – 1 файл

3. Сканирани вносни бележки: от 01.11.2007г. За погасяване на цялото задължение към Банка Пиреос АД / от 11.06.2010г. За заплащане на сумата от 27,05лв. – 1 файл

Уважаеми господин председател, считам, че искането ми ще бъде счетено за законово обосновано и молбата ми ще бъде удоволетворена и ще бъдат предприети необходимите мерки подобни неправомерни действия от Банка Пиреос АД да не се прилагат и към други граждани!

Гр. (с.)Русе                                              Подпис:…………. / п / ………….
18.06.2010г.                                                   Петър Петров Ванев

Пиша тези редове с голяма доза срам и съжаление. Признавам.

Срам – защото както всеки български град, Русе може да се гордее с немалко и много красиви жени. Наистина част от тях са скрити зад тонове грим, силикон и перхидрол, но красиви. Няколко години Русе излъчваше като Мис невероятно красиви жени – една от най-известните е Росица Иванова. Без никак да е преувеличено българските мъже спокойно можем да се именуваме щастливци, заради красотата на жените, които ни заобикалят.

Съжаление – защото явно темата, която ме провокира да напиша това, явно въобще не осъзнава какво е направила. Не всеки на този свят има щастието да се гледа с гордост и усмивка пред огледалото. Било то гол / гола или не. Било то с грим или без. Но е жалко, когато у вас нямаш огледало за да не се плашиш нощно време като ходиш до тоалетната, да се набуташ и да спечелиш конкурс за красота. Жалко е, че сигурно си и вярва.

Мис Перник след като 2009-та стана Мис България, всички решихме, че журито е било събрано от домове за хора с физически ( главно зрителни ) увреждания и това всъщност е самоирония от страна на Калканджиева. Неуспялата като Мис Алигатор по време на студентската си бригада перничанка демонстрира, че пари и връзки могат дори да изкривяват представите за красота. Не, не ми казвайте, че не е бил нагласен конкурса. Няма да ви повярвам. Visage винаги са били обвити с лека мъгла на съмнение относно изборите си, но пък някак си повечето избирани жени са били наистина красиви. Дали е била държанка на някого или дъщеря на другиму – нямало е значение за публиката, важното е, че е наистина красива. Но пък след Мис Алигатор, кладата на съмнението угасна и се роди в мен твърдата убеденост, че организаторите на Мис Свят нямат и на идея какво се случва с притежателите на правата за регионален Мис у нас.

За бъдещият конкурс Мис България започвам да се плаша. Никога не съм го следил, но пък победителките са въпрос на национална гордост и лице на страната на широко отразяван световен конкурс. Е…тази година любимият ми роден град Русе, в лицето на местната организация на Visage излъчи ТОВА за Мис Русе 2010:

Да, ТОВА в средата. Уплаших се. Прегледах и други снимки, но…се уплаших още повече. Не знам моето момиче, чия дъщеря си или чия любовница. Няма значение. Срам ме е, че ще представяш Русе и ми е жал за теб, че имаш сили да застанеш като победителка. Красотата е дар, на който определено не се радват всички, но пък подобни конкурси са за да се избере най-надарената с красота и чар. Това не си ти мила. Не.

Това е пример за жена, която заслужава да е Мис Русе:

Видимо, ти – анонимна за мен, носителко на титлата Мис Русе 2010, не ставаш за нищо. Дори се носи слух, че софийският зоопарк е отделил извънредно двугодишен бюджет за да те убеди, да се затвориш в клетка. Най-учтиво те моля, да се покаеш, с нотариална заверка да си върнеш титлата и да отидеш да сервират цаца и изветряла бира в най-вървежната бирария в Чукотка. Така ще спестиш срама за всички русенци и може би ще осъзнаеш какво съжаление изпитваме към теб.

Също така, тайничко се надявам, Евгения Калканджиева да реши, че конкурсите за красота не са й силата вече и Visage Model Group да се преименува на Visage Railroad Company или Visage Oil Trader и да спре да излага България пред света. Много се надявам….

Скъпа госпожо Калканджиева…сбогом. Не знам кой и колко е платил за да изберат ТОВА за Мис Русе 2010 и не ме интересува. Но ти, мила ми Евгенийо…спри, вземи си палтото и си иди във вилата да си гледаш семейството. Остави високопланинските хърдъгъдъгъли извън светлината на прожекторите.

Нали сте гледали една много хубава комедия Idiocracy? Филмчето въобще не е ново, и в началото има един брутално некомедиен момент – когато обясняват демографското развитие на обществото. Тези, които са го гледали няма как да не си спомнят горната снимка от началото на филма – двамата костюмари, които работят и се стараят да се доказват в живота, но нямат деца, и двамата диви мърлячи, които въобще не си правят сметка за живота и чиито родословно дърво цъфти като боабаб след тропическа буря. Какъв беше резултатът? Една проститутка и един плиткоумен военен архивар се оказаха най-умните същества на планетата. Голям смях… само, че май ще се окаже документален филм.

И действително има документален филм…

"Компирите са като гнездо картофи – колкото повече ровиш в земята, толкова повече излизат. Те са политическа сила, те са бъдещето, те са онова, което вие не правите! Българките раждат един данъкоплатец, докато Компирите не раждат – те произвеждат народ" Помните ли го това уникално предаване на Мартин Карбовски? Цеца Компирицата с нейните 22 деца, чиито имена и рожденни дни не знае. Много грозна картинка, а единият й син твърдо е решил да става кмет – след още няколко години половината избиратели в селото ще бъдат Компири. Реалност.

И едно reality show…

И след една комедия и един документален филм, следва и красивият финал – едно предаване по pro.bg – “Размяна на съпруги”. Още когато вървеше американското издание ме привлече това предаване поради чисто човешкото в него. Няма сценарии, няма нагласени разговори, няма глас за кадър, нищо. Две жени си сменят местата. Знаете ли какво ми направи впечатление? Идеята е да се сблъскат две жени със свят, коренно противоположен на техния. И напоследък картинката е следната: мъж и жена, средна класа, около или над средното ниво на интелигентност, хубав апартамент, хубава кола, добри професии, ходят редовно на масажи, клубове и пазар; и от друга страна мъж и жена, тя най-много да е сервитьорка в заведение, което дори и да беше във вашият блок нямаше да разберете, че съществува, на 30 с външност на 50 годишна, той максимум работник в автосервиз на Трабант, с отрицателно ниво на интелигентност и много под средните стандарти на живот. Хм, познахте, какво липсва? Първата двойка – “успялата”, няма деца. Втората…при тях бройката почва от две и досега е стигала до 4 май. Красота…

Идиокрация

Властта на идиотите не е някакъв смешен роман, който ревниво пазите на специално пригоден рафт до клекалото, за да ви развеселява в тежки моменти. Може би това ще се окаже действителност. Така както онзи дебелачко в Idiocracy направи безчет деца на възпълничката си любима и няколко съседки и те не останаха по-назад, издигнаха бирата и безразборният секс в култ и се започна едно роене, роене, роене. И все при същата ценностна система – нещо за пийване, нещо за секс и това е. Някак си ми прилича на Компирите или на част от участниците в “Размяна на съпруги”. И някак си ми се струва, че това не е само по телевизора. Страшно много хора хвърлят титанични усилия да пробиват в живота, да катерят кариерни стълбици с цената на дълги безсънни, безсексуални и безчувствени нощи, като връзката им в живота е с човек със сходни желания и бит. Интелигентни хора, проспериращи в живота и тънещи в луксозна самота в домовете си. Отишли например в София за едни хубави четирицифрени суми, пътуващи някакви си 45 минути минимум до апартаментчето си в лъскавата лизингова кола, живеещи под невероятен стрес на личните си амбиции и в такт с часовника на имагинерният успех. И когато този часовник си припомни чисто биологичната си същност…вече е много късно. Може би.

Всякакви оправдание се носят в ефира за това, защо не се правят деца. Оправдания, които звучат много цинично и егоистично, но всеки има право на лично мнение все пак. Особено ще се касае за създаване и отглеждане на поколение. И именно поради това констатирам следното : голяма част от познатите и приятелите ми, които останаха в София или заминаха за чужбина в преследване на белият заек на Кариерата, се радват на самотата вкъщи и на парите си. За сметка на тези, които предпочетоха да делят следобедната дрямка с любим човек и мъничко любимо човече нейде другаде. Някъде, където зеленина не е дума от резултатите от търсенето по изображения в Google. Някъде, където има и работа, има и време за себе си, има и време за детето. Някъде, където има пълноценен живот. Не, че и в София например не е възможно, но не е за всеки. Но не и за това ми е мисълта. Преследването на личен успех за сметка на създаването и отглеждането на интелигентно и можещо поколение има и един грозен мутирал брат – ниско-интелигентни хора, безоперативно лишени от амбиция за самоусъвършенстване и неспособни на клетъчно ниво да създават можещо и знаещо поколение. Но пък създаващи каквото и да е поколение. О да, създаващи, та пушек се вдига. И на едно родено дете в семейство на мъж и жена, имащи над средната обща култура, като се раждат четири такива, които ще пишат “незнам” и “6те видим”, и ще боготворят секс-животното от торентите баче Кико …какъв ще е крайният резултат? Е, не е трудно да си го представите все пак. Грозно..

Дали всъщност това не е един лош сценарий, плод на ферментиралата бира, удобно разположила се в баварската, ръчно рисувана порцеланова халба до мен? Дали Карбовски не е бил при българско малцинство в друга държава за предаването си? Дали “Размяна на съпруги” всъщност не е един успешен експеримент на продуцентите на воайорската полюция на гражданина “Big Brother”? Дали наистина нашите деца ще израснат в една среда, много странно копираща качеството на първите пиратски видеокасети в началото на 90-те – лоша картина, лош звук, за малко пари?

Ако питате мен – от нас си зависи. За разлика от умните хора, които се мъчат цял живот за да достигнат нещо, глупавите нищо не правят за да не им се случи.

Колко от Вас НЕ СА чували епични разкази и сравнения между делнични и битови случки тук и “нейде там на Запад”? Малко предполагам. Лично аз ги слушам от около 20 години.

Интересното е, че тези истории продължават да се пишат и говорят с един патос, присъщ на време, в което нямаш избор – тоест ТИ не можеш да избираш дали и ТИ да живееш така. Да, но това време вече го няма.

Винаги съм си чудил колко лицемерно може да бъде подобно сравнение. Познавам хора, които ронят сълзи, способни да накарат водоскокчето Ниагара да прелее, за това, че в САЩ докато са били на бригада е било невероятно чисто, а тук не е. И казвайки това, отварят прозореца на колата и си мятат пълният пепелник в тревата. Виждал съм хора, които коментират как в метрото в Париж всичко било културно и няма блъсканица, но когато дойде мотрисата се мятат с неописуемо озлобение да покорят вратата и заветната седалка. Виждал съм хора, които твърдят, че на Запад е добре защото полицията се уважава и тя те уважава, но в следващият момент, когато пътен полицай ги спре защото някак си са карали с “леко” по-висока от разрешеното скорост, те започват по най-долен и махленски начин да му държат сметка “Защо ме спирате сега?” и любимото ми “Няма ли престъпници, че с мен се заядохте?”. И прочие, и прочие.

Изводът за мен през годините е, че няма как да искаш обстановката около теб в страната да е нормална ( или “като на Запад” ), докато ти се държиш по напълно противоположен начин или просто се навеждаш когато се държат така с теб. Не става.

Има желание, нали така?

И то не е невъзможно да се сбъдне. Повярвайте ми. Но малко или много зависи от съзнателният избор, който ние правим – дали сме готови на нещо, за да го постигнем? А това, което можем да направим е да изберем. Когато избираме да комуникираме с хора, които се държат нормално и адекватно, когато избираме да пазаруваме в чисти магазини с отзивчиви и усмихнати служители, когато избираме да не премълчаваме просташки постъпки на близки или непознати, когато избираме да не казваме “Не ми е работа”. Да, времеемко и идеалистично е това упражнение, но какъв ще е резултата?

Много просто – започваме да избираме в каква среда да живеем. И когато целта ти е “нормална” среда, то ти лека полека започваш да я достигаш. Прост пример – защо трябва да търпиш гадното отношение на продавачките в един магазин, като на същото разстояние от дома ти има друг, в който няма да те напсуват и да кажат не може като поискаш да смениш един продукт с друг, просто защото така си решил? Защо трябва да сядаш на заведение, в което сервитьорът се държи като човек, комуто дължиш хиляда лева от седем години и не му вдигаш телефона? Защо трябва да търпиш отегченото и некомпетентно отношение на някаква кредитна инспекторка, като има толкова други?

Въпросът е да направиш избор.

Но и да има самоучастие.

Не е трудно да поздравяваш без причина или да отвръщаш на непринуден поздрав, нали? Не е трудно да направиш път на вратата или да благодариш на този, който ти е направил път, нали? Не е трудно да казваш “моля” или “ако обичате”, нали? Не е болка за умиране петте метра, които ще изминеш до кошчето за боклук, вместо да си метнеш фаса в пясъчника, в който играе и твоето дете, нали? Не е трудно като видиш знак за ограничение на скоростта, просто да го спазиш, нали? Не е невъзможно, когато работата ти е да обслужваш, да комуникираш с хора да го правиш културно, въпреки всичко, нали?

Да, да, извинявайте знам, че го знаете. Знам, и че сигурно го прилагате. Но и тайно подозирам, че предпочитате да качите снимка на неправилно паркирал автомобил в MMS емисията на вестник “Дневник” защото сте в час със социалните мрежи и така изразявате “гражданска позиция”, но не и да отидете и да направите забележка, че трябва да слизате на улицата заради него? Може би пък публикувате в блога си/вестника/facebook/twitter недоволен коментар за гнусното обслужване в Billa например, но същата вечер пак отивате да си купите Ариана и кренвирши от там и си траете? Някак си подозирам, че на маса можете да изпишете с думи невероятно произведение за премеждията на примерният шофьор насред войната по пътищата, но се качвате на седем бири да карате, и то при ограничение 80 със 140 и рядко давате предимство на родители с деца, като мен, нали? Не? Може би хората, които правят това нямат интернет. Може би всички с адекватно гражданско поведение стоят офлайн и не си губят времето да отправят критики и съвети, които самите те не спазват. Въпреки, че има блогъри и журналисти, за които лично мога да гарантирам, че това, което пишат отразява нещата,с които те не са съгласни, защото те НЕ СЕ държат така наистина.

Но проблемът не е само on-line. Скимтенето на незадоволените е повсеместен. Но въпреки това смятам, че има шанс нещата да се оправят, тъй като все повече хора минават от приказки на действия. И въобще не им пука, че не всички го оценяват или ги гледат странно с тяхното културно поведение.  Важно е, че имат желание и вземат участие в промяната. И да се спре да се говори само как трябва да бъде, ами да се вземе и да направи нещо в тази посока…

Да, да, знам, че вие правите нещо, аз пиша за останалите…