Из думите на един мим

Снимка: http://edmedication.blogspot.com/

10 месеца аут. Блогът ми почти мухляса, добре, че в Mr.Bricolage има един дезинфектант за такива случаи, а пък ароматизатор за чорапи върши много добра работа. Сега блогчето ми изглежда същото, но за мен е като ново

Няма да ви занимавам с глупави обяснения защо сте се наслаждавали 10 месеца на липсата на моите глупави писания, пък и да ви кажа, че 10 месеца съм се побъркал от секс и хапване на магданоз, надали ще ми повярвате. Заради магданоза, не заради друго. Но пък за тези 10 месеца, през които ме нямаше, спрях цигарите! Да! Цели три пъти. И сега ще се помъча да си припомня как се пишеше…

Така, грешка от първият път. Да си запиша в наръчника по блогване – с химикал по монитора не е добра идея. Пробваме с клавиатурата.

Дълго време не намирах точната тема, точното хапче за re : start, но благодарение на безкрайната наглост и глупост на човешкият род, се посмях малко и седнах да видя дали не е пресъхнала електронната ми мастилница.

Само стоях и се смях – 2 милиона канадски бедни души съдят богатите и жестоки тютюнопроизводителни компании за това, че не им били казали, че пушенето пристрастява. Не спират цигарите / защото не могат – то за спирането на едни цигари се искат 7 години заточение в Тибет, питайте на Брат Пит брат му… /, но съдят яко. И то не за семки и бонбонки, а за много, много хубави и непристрастяващи милиарди. Човешката наглост е измерима единствено по скалата на глупостта, която я подхранва. Но пък беше смешно.

И понеже имам шпиони в големите световни медии, сега ще ви издам една тайна – другата седмица 2 милиона британски, френски и испански наркомани ще заведат колективен иск срещу Афганистан, защото никъде не пишело, че се пристрастяват към хероина.

Подобно дело се заформя и срещу една бирария в Русе, защото нищо не казаха за пристрастяване към джоланчето, обаче всички заспаха доволни след като го изядоха и това няма значение вече.

Хайде, re : start !

Снимка: в. Борба

Имало една империя. Родила е много неща, които са останали в наследство за нас и до днес. Едно от тях е още валидно в правото – “Ignorantia non est argumentum” или “Незнанието не е аргумент”. Това е било в древен Рим. И важи и сега.

Да, но явно не и в България. Не и днес. Не и за майките.

Има едно документче в правния мир на нашата свидна република. Именува се Кодекс за социално осигуряване. Там има един член, поред номер 54. Там, в алинея трета, е посочено, че майката, чието дете е настанено в детско заведение на пълна държавна издръжка, не полза обезщетение. Или така наречените “детски”. Презумпцията е проста: държавата ти плаща определена сума всеки месец за да те подпомогне в отглеждането на детето в първите години. Ако ти обаче запишеш това дете в ясла, държавата отделя пари, за да му осигури целодневна грижа, занимание, топлина и храна. Това, само по себе си, изключва обезщетението.

По родните ширини, правото е особено понятие и често се бърка с “дължи ми се по право”. Еднакви думи, почти омоними. Но законите са за това, за да се спазват и да се гарантира ред и равнопоставеност. Пред закона.

Така е по света. Почти.

На нашите свидни 110,000 квадратни километра правото обаче явно е с пожелатен характер. И вместо неспазването му да бъде порицано, у нас се организират протести в защита на погазилите го. Че и жалба срещу държавата депозират. Дискримационно било държавата да си иска неправомерно получените пари. Нашите пари, между другото.

Случилото се е печално известно – редица майки са записали децата си на ясли ( където държавата ги поема от към издръжка ), но са пропуснали споменаването на този факт и са продължили да получават държавни пари ( нашите пари, между другото ) за да гледат децата си у дома. Държавата усеща “врътката” и си иска парите обратно. И какво се случва? Ужас и безумна наглост, която няма аналог, в която и да е правова държава – майките, които вместо да върнат парите ( нашите пари, между другото ) подават жалба в Комисията за защите от дискриминация срещу държавата, че си иска парите обратно!

“Майките не са престъпници, а са постъпили така от юридическа неподготвеност.”

Довод в защите на репресираните от държавата майки. Може да звучи логично за чалгаджийското ни съвремение, знам ли.

“Не съм запозната, че съм нарушила закона неволно.”

Безумно. Нарушила си закона ( явно си го осъзнала ), но въпреки всичко държиш да докажеш, че си ощетена. Прощавайте, но явно на тази лекция в следването си по право съм отсъствал. Слушам ги по телевизията, чета ги по вестниците, чета по форуми и коментари – срам ги било, че се наричат българи! Защо? Защото са измамили държавата, но са ги хванали, а толкова други не са ли? Не мога да разбера.

Неосведоменост.

Модерен грях и опрадвание. Те не били осведомени, че трябва да подадат декларация, че детето тръгва на ясла, докато те получават обезщетение от държавата. Интересно. Сигурен съм, че когато трябва да получават нещо са винаги осведомени. Или греша?

Сега остава същите майки да депозират жалба срещу държавата, че градинките са отъпкани от автомобилните гуми на колите на съпрузите им, защото държавата не им е отпуснала пари за гараж. Няма да се учудя между другото. Дотогава ще гледам тъпо. Защото каквото и да кажа от тук нататък ще е грозно, в нарушение на елементари етични правила. И стискам палци държавата да не се окаже в ролята на извиняващ се съдия, който е поискал да накаже виновните.

Защото ако държавата опрости тези задължения на майките ( нашите неправомерно получени пари, между другото ), аз съвсем сериозно ще се замисля да заведа дело. За да изплатят и на съпругата ми обезщетението за тези една година, когато реално тя работеше за държавата, докато детето ни беше на ясла и не го получаваше. Ще бъде неправомерно искане? Кажето го на наглите майки, които накараха държавата да гледа тъпо.

Защото те карат нас – които спазваме законите, да изглеждаме тъпи.

Началото е невероятно вълнуващо – едно туптящо и рявящо парче месо, за което целия свят е една женска гръд.

Месеци минават, появяват се цветове, звуци и усещания. От доволното допреди дни изражение, когато напълни пелените, стигаме до недоволното, когато не може само да се изправи. От безкрайната усмивка, когато му дадеш дрънкалка, до целия инат на света, когато не получи своето. От най-чистия звук на този свят – детския смях, до крещящото мълчание, когато не става по негово. Всичко това за един кратък диапазон от няколко години. Първите години на едно дете. Всеки родител е минал през тях. Много приятели и роднини ти пригласят през този период, но никой не може да те подготви за момента, в който бебето ти допреди месеци, се обърне и ти каже сериозно

“Не тате, не е така!”

С онзи тон, който ти показва, че вече първите уроци, които си преподавал, са научени, ти си сбъркал някъде и ще те поправи не кой да е.

Реално погледнато са си 3 години. Голяяям период от време. Като дете стоях пред блока с часовник и засичах 5 минути. Кака ми казваше, че това е много малко време, но на мен, докато го засичах, ми се стори цяла вечност. Тези три години минават по-бързо. Кога беше едно пухкаво бебе, което скрито под одеялата биваше разхождано из Борисовата Градина, а сега стои замислено на пейката до река Дунав и ме пита “Тате, какво е това ?” “Кораби Вики.” “Какво е кораб тате?” …

Факт. Ние сме бозайници, животни. Нищо повече. Първите години отбиваме малкото от майката, от грижите, от топлата дупка в земята. Сега идва момента в който трябва да показваме. И да обясняваме. Както едно тревопасно показва на малкото си кои растения се ядат и кои не. Така ние показваме какво трябва и какво не трябва да се прави. Но нито една антилопа не се обръща към родителското тяло с въпрос

“Защо?”

Факт. Ако не вярвайте, пишето едно писмо на NG.

И ти вече виждаш едни големи детски очи, които са вперили поглед в теб, в очакване на обяснение. Едно мислещо същество, което очаква да му бъде обяснено. Иска да знае. От теб зависи колко иска и колко ще научи. Всяко дете е само за себе си. Сравняването на децата по навици, постижения и провали е невероятна грешка на родителите, която вреди на взаимоотношенията на възрастните. Всяко дете е продукт на възпитанието на своите родители, така, че не може да са еднакви. Едното можело едно, другото – друго. Така са. Всяко дете расте по различен начин. Но в един или друг момент се обръща и пита. И аз, като родител, трябва да съм готов с отговора. Докато на възрастен можеш да подминеш въпроса с мълчание и това да се тълкува по различни начини, за въпрос на едно дете, това е забранено. Детето иска и трябва да знае. А ние сме там за да му обясняваме.

Страх и желание.

Страх ме е какви въпроси ще ми зададе детето ми, но имам желание да им отговоря. Защото от мен зависи дали детето ми ще гледа или и ще вижда.

И докато дунавският вятър развява русите й коси, очите й са леко присвити, погледът – безумно сериозен за дете на 3 години, ръцета са на кръста, тя се обръща и казва “Не тате, не така! Аз не съм бебе.”.

И аз се обръщам и наистина не виждам бебе, а едно дете. Едно чисто дете. Един бял лист хартия, а аз, прекрасната ми съпруга, невероятните ми роднини и сърдечни приятели, сме художниците, които ще рисуваме. Докато не поеме по своя път.

Медиите обожават драмите, но дори и това обожание трябва да си има граници

Признавам си, въреки, че не от вчера знам колко малко морал, етика и чувство за реалност има в редица български медии, този път успях да се изненадам. И то не за друго – новини по света имаше колкото искаш. Новини у нас не е като да няма. Но отразяването на “кризата” в Сливен показа и нещо плашещо – медиите у нас искат да има страх. Или не точно те, а зрителите им?

По друг начин не мога да си обясня това, което се случи по екраните и хартията. С малки изключения както винаги. Които знаят какво е да си журналист.

Нека си позволя да поправя няколко феноменални грешки:

Криза – това е събитие, което действа отрицателно в различни аспекти от живота на обществото и то с продължителен, а не краткотраен ефект в повечето случаи. Престъплението в Сливен не е криза. Това е престъпление с много висока степен на обществена опастност. Но не е криза. Драма е за взетите за заложници българи, за техните близки и приятели, сериозно изпитание е за колегите, които са били там през цялото време. Но не е криза. Войната в Либия е криза. Земетресението, цунамито и ядрената опасност в Япония – това е криза. Сливен го направиха криза медиите. Какви са им целите? Извън тривиалното “рейтинг” не мога да се сетя друго. В никакъв случай не виждам конспиративни теории за насаждане на страх, предизборни сътресения или нещо подобно. Просто това престъпление не се е случвало – за наша радост, на наша територия с изключение на един автобус преди известно време. Отразяването се превърна в нещо невъобразимо грозно по редица телевизионни канали и вестници. И не говоря за проучването на извършителя и причините, довели това да се случи. Говаря за това КАК бе отразено. Генерализирането е много грешен подход и това се учи предполагам във Факултета по журналистика. “Цялата страна трепереше” – това може да се използва единствено при земетресение на територията на цялата държава. Сливен не беше земетресение за държавата, беше такова за медиите за шир потреба, които упорито отказваха да признаят, че са стигнали дъното и продължават да дълбаят. Не можеш да си позволиш в сутрешен блок, в обеден блок, в централни вечерни новини и помежду ми, да вменяваш състояние на страх, ужас и тревоги на цяла нация. А любимците ми от бТВ явно искаха хората да повярват, че и те са заложници. За да постигнат какво? По-висок рейтинг? По-висока гледаемост, базирана на отразявенето по този начин на такива събития говори изключително лошо за целите на аудиторията.

Експертите – нещо, което изключително ме подразни. От екраните и от хартията заваляха едни “експертни” мнения, на хора, които са членове на фондации по сигурността, по изследване на сигурността, по наблюдение на демокрацията, национални експерти по сигурността и прочие, и прочие, и прочие. Само докато ги гледаш си даваш сметка, че тези хора престъпление и престъпник са виждали отблизо само през 3D очилата в киното. Но на тези хора им бе дадена думата обширно да обясняват колко прозрачен е въздуха, колко мокра е водата и колко празни думи могат да се наредят в 20 минути или една страница. Това е все едно на едно лице, с едногодишен стаж в деловодството на ДАНС например и уволнен поради некъдърност, да му дадеш думата като “бивш служител на ДАНС и експерт по пролемите на тероризма”. И да му гледаш сеира. Само, че те му се радват. Той е там и не обяснява, че вземането на заложници в този случай не е тероризъм в общоприетото понятие, а много тежко криминално престъпление, което още повече, че в случаят е преплетено с личния живот на извършителя. Той говори с едни абстрактни изречения, използва неясни по смисъл понятия и дава компетентно мнение. И какво донесоха тези експерти на зрителите на тези телевизии? Разясниха ли какви са възможните причини това да се случи, обясниха ли какви биха били действията на МВР там? Дадоха ли примери с други, сходни, престъпления по широкия свят – как са действали там например?

Само две, но достатъчно сериозни черни точки на личното ми табло за оценки. Как така имаше медии, които детайлно отразяваха случилото се, но които не те карат да получаваш нервна криза? И още по-притеснителният въпрос – защо има хора, които явно гледат и четат тези медии, които считат, че престъпленията и човешките трагедии са основната душевна храна на българския народ? И ако трябва, те ще ги доукрасят и създадат, за да има какво да излъчват. “The running man” от чичо ви Стивън Кинг. Едно към едно.

Защото колкото тези журналисти са виновни за начините, по които отразяват подобни събития, толкова са и невинни, защото знаят, че има хора, които точно това искат да видят.

Как беше онази поговорка за баницата и това кой е луд…

Изчаках да видя какво ще се появи по медиите като коментар за мача в събота вечер. Изненадах се, длъжен съм да призная. Казвам само медии, в които включвам блоговете, но не и форуми и Канал 3 например, които са поле за изява на много присрастни , и не винаги адекватни хора в случая.

Изненадах се, защото за първи път полицията не бе виновна за журналистите. Нямах време да изслушам Сашо Диков и Крум Савов, но надали съм пропуснал нещо. Всички сме свикнали привържениците да са репресирани, майките с деца – безпричинно бити, полицаите да сме превишили правата си и да сме били жестоки с нормалните и мирни хорица. Или поне сме свикнали само това да се появява по медиите. И това е официален тон на всички медии. Те са давали поле за изява на “жертвите”, тъй като “мъчителят” е държавен орган, който е явно виновен по презумпция. Защото, няма какво да се лъжем – за повечето журналисти “лошата новина” е добра новина. А в добре свършената работа от полицията няма нищо интересно.

Сега обаче не е точно така. Което говори малко или много за положително развитие на две неща : за първи път, полицията показа, че няма да търпи вечно олигофренията на трибуните, и медиите показват, че новина може да бъде и набит полицай.

За първи път…

Да, безпрецедентно решение – да се изведе цял сектор, но и ситуацията не беше нормална. Убеден съм, че на ръководителите на мероприятието от страна на МВР не им е било лесно да го вземат, именно поради последствията от страна на медии и общество. Но какво щеше да стане ако бе останала агитката и второто полувреме, след като изкърти огради, седалки и павета?

За първи път МВР не си мълча и показа защо е действала така. Точно, кратко и подкрепено с видео. Което няма как да бъде оборено. Видяха го всички по телевизията, видяхме го тези, които бяхме на живо на стадиона. И на журналистите им се наложи да реагират на новата обстановка и да прозрат, че едно такова събитие се провокира единствено и само от агитките. Само. Всичко останало е следствие. Видях спортен журналист, който за първи път слизаше до полицаите в едно такова събитие и гледаше невярващо какво се случва. Първият коментар в неговата медия се появи чак днес следобед, което показва, че не е бил подготвен за ситуация, в която трябва да обясни, че публиката е тази, която чупи стадиона, замерва полицаите с факли и започва безредиците.

Привържениците и полицаите се прибрахме у нас. Кръвта по стадиона остана. Изкъртени парчета бетон с размер на диня останаха. Интервюта с агитката на ЦСКА … няма. Те потънаха. Изчезнаха. Иначе гласовитият и възпълничък персонаж, смешно носещ прякор на фашистки ръководител, който не слиза от екраните, днес го няма. Да не би…да не би да няма какво да каже?

За да няма забележка, че съм скрито пристратен или нещо подобно, съм длъжен да уточня, че съм служител на МВР.

Дано подобни изцепки да останат в миналото, въпреки, че едва ли. Дано подобно поведение от страна на медиите да не остане в миналото. Дано някой висш ръководен кадър от БФС да излезе и да си свърши работата относно лицензирането на стадионите, въпреки, че едва ли.